— Ти ще се оправиш — обажда се Лали. — Проблемната съм аз.
— В какъв смисъл?
— В смисъл на Ед — смръщва се тя, като има предвид баща си.
Кимвам. Макар че иначе е ченге, понякога Ед се държи по-скоро като хлапе, отколкото като баща. Всъщност дори не е просто ченге — детектив е, при това единственият в целия град. Лали и аз винаги се смеем, като стане въпрос за това, защото така и не става ясно какво точно разследва, тъй като досега в Касълбъри не е имало нито едно сериозно престъпление.
— Отби се в училище — казва Лали, докато се съблича. — И се скарахме.
— Че какво е станало пък сега?
Семейство Кандези се карат като монголци, но после винаги се сдобряват, пускат страхотни шеги и правят странни неща, като например да карат водни ски по боси крака. За известно време ме бяха почти осиновили и на мен ми се искаше да бях родена Кандези, а не Брадшоу, защото при тях непрекъснато се смеех, слушах рокендрол и играех семеен бейзбол в летните вечери. Ако знаеше, баща ми щеше да получи инфаркт. Но така стояха нещата.
— Ед не иска да плаща за колеж — отговаря Лали и се обръща гола към мен с ръце на кръста.
— Какво!
— Не иска да плаща! — повтаря тя. — Каза ми го днес! Казва, че никога не бил ходил в колеж и не бил умрял от това — изрича подигравателно. — Та сега мога да избирам между две неща: или да отида във военно училище, или да си намеря работа. Защото на него изобщо не му пука какво искам аз!
— О, Лали! — възкликвам шокирана. Как е възможно подобно нещо?! Вярно е, че в семейството на Лали има пет деца и парите никога не са им стигали. Но досега двете с нея си мислехме, че тя ще отиде в колеж — всъщност, че и двете ще отидем в колеж, а после ще направим нещо важно и значимо. Докато лежахме в тъмното, сгушени в спалния чувал на земята до леглото на Лали, си шептяхме възбудено тайните си. Аз ще стана писателка, а Лали ще спечели златен медал по свободен стил. Но ето че сега мен ме отхвърлиха от летния семинар, а на Лали й забраниха да ходи в колеж.
— Както изглежда, ще прекарам целия си живот в този тъп град! — изрича бясно тя. — Сигурно ще започна работа при Ан Тайлър и ще печеля по пет долара на час. Или пък ще се хвана в супермаркета. Или… — плясва се по челото, — бих могла да работя и в банката! Но май за там трябва да си завършил колеж!
— Е, няма да е вечно така — опитвам се да я успокоя. — Може би ще се случи нещо…
— Какво например?
— Може да спечелиш стипендия с плуването!
— Плуването не е професия!
— Или пък наистина да влезеш във военното училище. Братята ти…
— И двамата са във военното училище и го ненавиждат! — срязва ме Лали.
— Не можеш да позволиш на баща ти да разрушава живота ти! — изричам разпалено. — Намери си нещо, което искаш да правиш, и просто го направи! Ако наистина искаш нещо, ама много го искаш, Ед не е в състояние да те спре!
— Ясно — свива саркастично устни приятелката ми. — Сега единственото, което ми остава, е да измисля какво е това нещо, което искам. — Разтваря банския си и пъхва крака в отворите му. — Виж какво, аз не съм като теб. Аз нямам никаква представа какво искам да правя с живота си. Така де, и как бих могла да имам?! Та аз съм само на седемнайсет! Единственото, което знам със сигурност, е, че не искам някой да ми казва какво не мога да направя!
Обръща се, за да вземе новата си плувна шапка, и без да иска събаря всичките ми дрехи на пода. Навеждам се да ги вдигна и тогава забелязвам, че писмото от колежа „Ню Скул“ се е изхлузило от джоба ми и се е приземило точно до краката на Лали.
— Ще го взема — изричам, обаче тя е по-бърза от мен.
— Какво е това? — пита, като вдига смачкания лист.
— Нищо — смотолевям безпомощно.
— Нищо ли? — Очите й се разширяват, когато зърва обратния адрес. — Нищо значи, а? — повтаря, докато приглажда писмото.
— Лали, моля ти се!
Очите й се стрелкат наляво-надясно, докато чете краткия отказ.
По дяволите! Знаех си, че трябваше да оставя това писмо у дома! Трябваше да го разкъсам на малки парченца и да го изхвърля в боклука. Или да го изгоря, макар че не е толкова лесно да изгориш писмо, независимо от това колко драматично звучи подобен жест по книгите. И ето че вместо да направя всичко това, аз си го разнасям навсякъде, надявайки се то да ми служи като някаква напомка да престана да се напъвам.