А сега съм като парализирана от собствената си глупост.
— Лали, недей! — прошепвам.
— Чакай малко! — вдига ръка тя и изчита писмото втори път. После вдига очи, поклаща глава и стисва съчувствено устни. — Много съжалявам, Кари!
— Аз също — свивам рамене, опитвайки се да се престоря на безразлична. Обаче вътрешностите ми се чувстват така, сякаш са пълни с натрошени парчета стъкло.
— Не, сериозно! — Тя сгъва писмото и ми го връща, след което се заема да оправи очилата си за плуване. — Гадно ми е, че ти напълних главата с глупостите на моя баща, докато ти толкова много страдаш от този отказ! Сигурно е отвратително, а?
— Горе-долу.
— Е, както изглежда, и двете ще се позадържим тук за известно време — отбелязва тя, като ме потупва по рамото. — А дори и да отидеш в „Браун“, той е само на четирийсет и пет минути оттук. Значи непрекъснато ще се виждаме.
Отваря вратата към басейна и в съблекалнята нахлува топла пара, примесена с вонята на хлор и почистващи препарати. Иска ми се да я помоля да не казва на никого за този отказ, обаче се сещам, че това още повече ще влоши нещата. А ако се правя, че изобщо не ми пука, Лали сигурно ще забрави за цялата случка.
И наистина — тя мята хавлията си на пейката до стената и се втурва напред по плочките.
— Последният е развалено яйце! — изкрещява и се мята във водата като гюлле.
4.
Голямата любов
Прибирам се у дома.
Пардон — в лудницата.
Един недорасляк с пънкарска прическа тича през двора, следван от баща ми, който е следван от сестра ми Дорит, която пък е следвана от другата ми сестра Миси.
— Само да съм те видял още веднъж в тази градина! — крещи баща ми, а през това време хлапето — казва се Поли Мартин — се мята на велосипедчето си и се измита надолу по улицата.
— Какво става? — обръщам се аз към Миси.
— Горкият татко!
— Горката Дорит! — допълвам и премествам учебниците си от едната ръка в другата. И като за капак на всичко писмото от колежа „Ню Скул“ отново изпада от тетрадката ми. Стига вече! Вдигам го от земята, запътвам се към гаража и го изхвърлям в кофата за боклук.
И веднага се усещам като изгубена без него и започвам да ровя в боклука, за да го извадя.
— Видяхте ли това? — пита гордо баща ми. — Най-сетне изгоних това малко копеленце от нашата собственост! — После сочи с пръст Дорит и отсича: — А ти — обратно в къщата! И да не си помислила да му се обадиш!
— Поли не е чак толкова лош, татко. Та той е само едно хлапе! — обаждам се аз.
— Той е едно малко лайно! — натъртва баща ми, който по принцип се гордее изключително много със себе си, че много рядко псува. — Пройдоха! Знаеш ли, че са го арестували, задето се е опитвал да си купи бира?
— Поли Мартин си е купувал бира?!
— Пишеше го във вестника! — провиква се баща ми. — В „Касълбъри ситизън“! А сега е опитва да подмами към порока и Дорит!
Двете с Миси се споглеждаме. Доколкото познаваме Дорит, по-скоро е станало обратното.
Едно време Дорит беше най-сладкото момиченце на света. Изпълняваше всичко, което двете с Миси й казвахме да прави, в това число и разни смахнати неща, като например да се преструва, че двете с котката ни са близнаци. Непрекъснато изработваше разни неща за хората — картички, малки бележничета, плетени шапки за саксии и какво ли още не, — а миналата година реши да става ветеринар и прекарваше всяка свободна минута извън училище във ветеринарната клиника, за да държи животинки, докато им бият инжекции.
Сега обаче вече наближава тринайсет и с всеки следващ ден нещата стават все по-зле. Дорит плаче, крещи, вие и пищи срещу мен и Миси. Баща ми упорито настоява, че това било просто етап от живота и скоро ще отшуми, обаче двете с Миси не сме много сигурни. Баща ми е един от онези големи учени, дето измислят велики неща — та той измислил някакъв метал, който избрали да използват на космическите кораби „Аполо“. По този повод двете с Миси обичахме да се шегуваме, че ако хората бяха теории, а не човешки същества, татко щеше да знае всичко за нас.
Дорит е сред онези същества, които също не биха могли да се нарекат теория. А напоследък двете с Миси започнахме да установяваме, че едно по едно разни неща от стаите ни изчезват — ту някоя обеца, ту някоя тубичка гланц за устни — въобще все предмети, които човек лесно би могъл да изгуби или да потурчи някъде. По едно време Миси смяташе да говори с Дорит очи в очи, но малко след това случайно открихме всичките ни неща натъпкани зад възглавничките на дивана. Въпреки това Миси е напълно убедена, че по-малката ни сестра е на път да се превърне в дребен престъпник, докато лично аз повече се тревожа за гнева й. На тринайсет двете с Миси също не бяхме цветя за мирисане, но никоя от нас не си спомня да е била толкова ядосана и толкова често.