„Божичко, създала съм чудовище!“ — мисля си, докато оставям торбите с конфети.
Тази седмица в „Нътмег“ Пинки Уедъртън покоси шансовете на всички за избирането им за крал и кралица на бала, поради което сега гимназията не може да спре да говори за това. Накъдето и да се обърна, някой ми цитира нещо от моята статия. „Трябва да изберем двойка, която е допринесла с нещо за развитието на това училище и е пример за истинска любов.“ Не знам защо подхвърлих и тази работа с „истинската любов“ — нищо чудно да съм го направила, за да не посмеят Лали и Себастиан да си въобразят, че са претенденти.
Сега Маги се изчервява и казва:
— Никога не съм искала да бъда кралица на бала! Ще умра, ако трябва да се кача на сцената пред всички!
— Така ли? Аз пък не. Е, всекиму според възможностите, нали? — Джен П. потупва Маги по рамото, поглежда ме остро и отминава.
— Точно така — промърморвам си под нос. После поглеждам крадешком към Маги, която изглежда доста объркана.
Може би изобщо не трябваше да пиша тази статия.
Измина месец, откакто Пинки Уедъртън направи своя дебют в „Нътмег“ и оттогава насам „той“ е много зает — публикува по една статия всяка седмица: „Катерачката“ е за едно момиче, което успява да се изкачи до върха, като се превръща в марионетка на всеки; „Принцът на зубърите“ — за това как един тотален зубър се превръща в пич през последната година от гимназията; а сега и „Конни състезания Касълбъри — кои ще бъдат кралят и кралицата на бала?“. Освен това Пинки е завършил още една история, наречена „Крадли на гаджета и гаджета, които ги обичат“ — съвсем леко завоалиран разказ за връзката между Лали и Себастиан, която той все още не е публикувал и която смята да публикува през последната седмица в училище.
Междувременно аз си направих фотокопия и на петте истории и ги изпратих в „Ню Скул“. Джордж няколко пъти ми повтори да се обадя, за да се уверя, че са получени. В обичайния случай изобщо не бих си направила труда, обаче Джордж заяви, че светът е пълен с хора, които искат едно и също нещо, така че, за да бъдеш запомнен, винаги се налага да направиш нещо допълнително, че да могат по-лесно да те запомнят. Тогава му отговорих, че, примерно, бих могла да притичам гола по коридора, обаче той не схвана шегата. Та накрая се обадих.
— Да, госпожице Брадшоу — изрече дълбок мъжки глас от другия край на линията. — Получихме разказите ви и скоро ще се свържем с вас.
— Но кога точно?
— Ще се свържем — повтори той и затвори.
Божичко, никога няма да мога да се напъхам в тази програма!
— Много е напориста! — възкликва сега Маги.
— Кой, Джен П. ли? Нали беше решила, че малко я харесваш?
— Така е. В началото. Но тя е малко прекалено любезна, не мислиш ли? — отбелязва Маги, като с крак набутва навътре торбите с конфетите. — Непрекъснато е някъде наоколо. Казвам ти, Кари, откакто Пинки Уедъртън написа онази история за Питър…
Ох, не отново!
— Коя? „Принцът на зубърите“ ли? — питам. — Но ти откъде знаеш, че е за Питър?
— Че за кого другиго би могла да бъде? Кой друг в това даскало беше пълен зубър, а после се появих аз и го превърнах в як тип?
— Хмммм — промърморвам неопределено и се опитвам да си припомня точно разказа.
Обикновено започва през септември. Ако си момиче, при това от последния клас, обикновено се оглеждаш и се питаш: „Дали ще успея да си намеря кавалер за абитуриентския бал? И ако не, как да го намеря?“ И ето че точно на това място в пиесата се появява Принцът на зубърите.
Той е момчето, на което изобщо не си обръщала внимание, когато сте били зайци, второкурсници или третокурсници. Първо е бил ниското хлапе с високия глас. После се е превърнал в малко по-високото хлапе с цайсите. Обаче после се е случило нещо. Гласът му е станал по-плътен. Цайсите са заменени от контактни лещи. И ето че най-неочаквано се оказваш седнала до него по биология и си мислиш: „Хей, този може и да го харесам!“