— Какво става? — обажда се сънливо Маги.
— Маги? — потупвам я по лицето аз. — Добре ли си? Той да не би… нали не те е…
— Нападнал ли? Нееее — изкисква се. — Аз го нападнах. Или поне се опитах. Обаче не успях да му сваля гащите. И знаете ли какво? — Хълцане. — Хареса ми. Наистина ми хареса. Много!
— Кари? Сърдиш ли ми се?
— Не, разбира се — уверявам я аз. — Защо да ти се сърдя, Маги?
— Защото съм имала повече момчета от теб — заявява тя с поредното хълцане и усмивка.
— Няма проблеми. Някой ден ще те настигна.
— Надявам се. Защото е много забавно, да знаеш. И освен това е… власт! Имаш власт над всичките тези типове!
— Ъхммм.
— Нали няма да кажеш на Питър?
— Няма, естествено. Това ще си бъде нашата малка тайна.
— Обаче кажи и на Мишката! За да стане и нейна тайна.
— Разбира се…
— Но сега, като се замисля — вдига назидателно пръст тя, — може би трябва да кажеш на Питър. Искам да го накарам да ревнува! Искам да си мисли за онова, което изпуска! — Изхълцва и слага ръка на устата си. Аз автоматично отбивам встрани от пътя. Маги се свлича навън и започва да повръща, а аз държа косата й назад.
Когато се връща в колата, изглежда значително изтрезняла, но също така и вече доста по-мрачна.
— Направих нещо много тъпо, нали? — простенва.
— Не се притеснявай за това, Маги. Всички понякога правим тъпи неща.
— О, боже! Аз съм мръсница! — Слага ръка на челото си. — Едва не правих секс с двама мъже!
— Стига, Маги, не си мръсница! Няма значение с колко мъже си спала! Важното е как си спала с тях!
— Какво би трябвало да означава това?
— Нямам престава. Обаче звучи добре, нали?
Навлизам тихо в алеята пред къщата им. Родителите на Маги са дълбоко заспали, така че аз успявам да я закарам в пълна безопасност до стаята й и да й облека нощницата. Дори намирам начин да я убедя да пийне чаша вода и да вземе два аспирина. Тя се вмъква в леглото си и ляга по гръб, вторачена в тавана. После се свива в ембрионална поза.
— Знаеш ли, понякога ми се иска отново да стана малка.
— Да — въздъхвам. — Отлично разбирам какво имаш предвид.
Изчаквам няколко минути, докато се уверя, че вече е дълбоко заспала, после изгасвам лампата в стаята й и се измъквам незабелязано от къщата й.
34.
Трансформация
Скъпа госпожице Брадшоу; започва писмото.
С радост ви информираме, че се освободи място за летния семинар по творческо писане, който ще бъде воден от носителя на множество литературни награди, белетриста Виктор Грийн. Поради крайно ограничения брой места за този семинар молим незабавно да потвърдите присъствието си.
Приета съм! Приетасъмприетасъмприетасъм! Или поне си мисля, че съм приета. Но всъщност уточнява ли се, че съм приета? Освободи се място… В последната минута ли се е освободило? Да не би някой да се е отказал? Аз да не би да съм някаква резерва? Крайно ограничения брой места… Аха! Това ще рече, че ако аз не заема мястото, някой друг веднага ще го заеме! Сигурно вече има десетки чакащи, може би стотици…
— Таткоооооо!
— Какво? — вдига стреснато глава той.
— Трябва да… получих това писмо… Ню Йорк…
— Престани да подскачаш и ми кажи за какво става въпрос!
Слагам ръка на гърдите си, за да успокоя бушуващото си сърце. И казвам тържествено:
— Приеха ме в онази програма по творческо писане, за която ти говорех! В Ню Йорк. И ако веднага не потвърдя присъствието си, ще дадат мястото ми на някой друг!
— Ню Йорк ли? — възкликва баща ми. — Ами „Браун“?
— Татко, не разбираш. Ето тук, виждаш ли? Летен курс по творческо писане! От двайсет и втори юни до деветнайсети август. А „Браун“ започва чак в началото на септември! Значи има достатъчно време да…
— Не знам, Кари.
— Ама, татко…
— Аз си мислех, че това с писането е просто хоби…
Поглеждам го втрещена.
— Не е хоби, разбира се! — обяснявам. — Просто е нещо, което наистина искам да правя. — Но не мога да му обясня колко много го искам. Не ми се ще да го плаша.
— Ще го обмислим.
— Не! — изкрещявам. Той ще мисли и ще мисли и докато го измисли, ще бъде прекалено късно. Пъхвам писмото под носа му и отсичам: — Трябва да реша сега! Иначе…