Най-сетне той сяда и наистина започва да го чете.
— Не съм много сигурен — казва накрая. — Ню Йорк през лятото? Може да се окаже доста опасно.
— Татко, там живеят милиони. И са си съвсем добре.
— Хмммм — размишлява той. — Джордж знае ли за това?
— За това, че са ме приели ли? Все още не. Но иначе именно той ме окуражи да им изпратя историите си. Той е изцяло с мен по този въпрос.
— Ами…
— Татко, моля те!
— Щом Джордж ще бъде там…
И защо Джордж трябва да има нещо общо с това? На кого му пука какво мисли Джордж? Тук става въпрос за мен и моето бъдеще, а не за Джордж.
— Той ще бъде там цяло лято — изричам на глас. — Ще кара стаж в „Ню Йорк таймс“.
— Така ли? — Баща ми определено е впечатлен.
— Така че ходенето в Ню Йорк през лятото е съвсем типична стъпка за възпитаниците на „Браун“!
Баща ми сваля очилата си и пощипва носа си.
— Доста път е дотам…
— Два часа.
— Това е съвсем друг свят. Не ми се ще да мисля, че вече те губя!
— Татко, и без това ще ме изгубиш — рано или късно. Защо да не го направим по-рано, а? Така ще имаш повече време да свикнеш с идеята.
Баща ми се разсмива.
Да, вътре съм!
— Е, два месеца в Ню Йорк няма да ти навредят — отбелязва той, очевидно опитвайки се да убеди сам себе си. — А първата година в „Браун“ е доста напрегната. Освен това съм наясно колко трудна беше и тази учебна година за теб. — Потрива нос, опитвайки се да отложи неизбежното. — Дъщерите ми… Те са всичко за мен.
И както винаги след подобни думи, се разплаква.
— Изненадваш ме — отбелязва Дона Ладона няколко дена по-късно. — Много по-издръжлива си, отколкото те мислех!
— Хъм. — Замижавам и поглеждам през окуляра. — Обърни глава надясно. И се постарай да не изглеждаш толкова щастлива. От теб се очаква да изглеждаш съсипана от живота.
— Не искам да изглеждам грозна!
Въздъхвам и вдигам очи.
— Просто се опитвай да не изглеждаш като шибана мажоретка, става ли?
— Окей — съгласява се неохотно тя. Свива коляно към брадичката си и ме поглежда тъжно изпод обилно наклепаните си със спирала мигли.
— Страхотно! — Щраквам. Това ми напомня за „Голямата тайна“ на Дона Ладона. Тя мрази миглите си. Без спирала те са бледи стърчащи бодли, като мигли на куче. И точно в това се състои най-големият страх на Дона — че някой ден някой мъж ще я види без спирала и ще избяга с писъци от стаята.
Тъжна работа. Правя още няколко снимки, после изкрещявам:
— Стана!
Оставям фотоапарата, а Дона сваля крака от парапета на верандата.
— А кога ще направим онези в стил „Мерилин Монро“? — пита, докато влизаме в къщата.
— Може да направим Мерилин още днес следобед. Обаче това означава, че утре ще трябва да направим пънка!
Тя вече се изкачва по стълбите, но се надвесва над перилата и се провиква:
— Мразя пънк! Грозен е!
— Ще те направим като хермафродит! — отговарям аз, като се старая да й представя нещата в максимално приятна светлина. — Като Дейвид Бауи. Можем цялата да те боядисаме в червено!
— Ти си луда! — Тя тръсва глава и изчезва с гръм и трясък на горния етаж, за да се преоблече, но иначе не е сърдита. Поне толкова научих за нея. Просто обича да съска, но не хапе. Това си е нейният начин да си доказва, че е жива.
Бутвам една отворена кутия със зърнена закуска и се мятам на мраморния барплот, за да я изчакам. Къщата на Дона е истинска какофония от материали — мрамор, злато, тежки копринени завеси, — които някак си не си хармонират и създават впечатлението, че си влязъл в безвкусна панаирджийска къща. Но през последните няколко дена започнах да свиквам с нея.
Очевидно можеш да свикнеш с всичко, стига достатъчно дълго да бъдеш с него.
Можеш да свикнеш дори с мисълта, че бившата ти най-добра приятелка продължава да ходи с бившето ти гадже и че даже ще ходят заедно на абитуриентския бал. Но това не означава, че си длъжна да разговаряш с тях. Нито означава, че си длъжна да разговаряш за тях. Не и след като си живяла с този факт цели четири месеца.
Просто това е едно от онези неща, които е трябвало да преживееш.
Вдигам фотоапарата от плота до мен и оглеждам лещите. Лекичко издухвам една прашинка от тях и поставям капачето.