— Трета база — отговаря със спортна енигматика Уолт.
— Какво ще рече това? — питам.
— Не мисля, че ми се иска да задълбавам повече.
Подсвирвам, защото не му вярвам.
— Нали вие, момчетата, само за това си мечтаете, а? Да задълбаете!
— Зависи от момчето — отговаря той.
Приближаваме къщата на Томи, която като че ли всеки момент ще се разпадне от надутата до дупка музика — „Джетро Тъл“4. Тъкмо се каним да се намърдаме вътре, когато някаква невероятно бърза жълта кола профучава по улицата, завива в края й и се заковава на тротоара точно до нас.
— Кой, за бога, е това? — възкликва вбесено Уолт.
— Нямам представа. Обаче жълтото е много по-готино като цвят за кола, отколкото червеното.
— Познаваме ли някого, който кара жълт корвет?
— Естествено, че не! — отговарям, но вътрешно се питам същото.
Обожавам корветите. Отчасти защото баща ми смята, че са боклуци, но най-вече защото в моя консервативен градец те са смятани за ненужно бляскави и са знак за това, че на човека, който кара такава кола, изобщо не му пука какво мислят хората. В града ни има магазин за каросерии на корвет и всеки път, когато мина покрай него, си представям какъв корвет бих карала, ако имах възможност. Обаче един ден баща ми почти не развали всичко, като изтъкна, че каросерията на корвета е изработена от пластмаса, а не от метал, и че ако колата катастрофира, се раздробява на парчета. И оттогава насам всеки път, когато погледна корвет, си представям как пластмасовият му корпус се раздробява на милиони парченца.
Обаче шофьорът на този корвет не бърза да излезе — светва лампичките, вдига прозорците, после ги смъква, после пак ги вдига, като че ли не може да реши дали да отиде на купона. Накрая вратата се отваря и от жълтата кола се материализира самият Себастиан Кид като същинска Велика тиква, стига Великата тиква да беше на осемнайсет години, метър и осемдесет и шест на височина и да пушеше цигари „Марлборо“. Той поглежда към къщата, подхилва се и тръгва напред към алеята.
— Добър вечер — кимва по посока на мен и Уолт. — Надявам се, че партито е добро. Ще влизаме ли?
— След теб — кимва Уолт и завърта очи.
Божичко, говори в множествено число! Краката ми омекват.
Себастиан автоматично изчезва сред тълпа от почитателки, а ние с Уолт си проправяме път към бара. Грабваме си две бири, а после се връщаме до главния вход, за да се уверим, че колата на Маги все още е в края на улицата. Там си е. После се сблъсквам с Мишката и Питър, които са се облегнали на една тонколона.
— Надявам се, че не ти се ходи до тоалетна! — крещи ми Мишката вместо поздрав. — Джен П. зърна Себастиан Кид и откачи, защото бил толкова красив, че не можела да го понесе, и започна да се задъхва от вълнение, та сега двете с Джен С. охлаждат страстите в тоалетната.
— Виж ти! — отбелязвам и оглеждам внимателно Мишката. Опитвам се да проверя дали изглежда по-различно, след като е правила секс, но така, като я гледам, ми се струва все същата.
— Ако питаш мен, Джен П. има проблем с излишъка на хормони — добавя Мишката, без да се обръща конкретно към никого.
— Трябва да има закон за това!
— За кое? — крещи Питър.
— Няма значение — отговаря Мишката. Оглежда се и допълва:
— Къде е Маги?
— Крие се в колата си.
— Разбира се, къде да е другаде — кимва Мишката и делово отпива от бирата си.
— Маги тук ли е? — обажда се Питър и се надига, за да огледа обстановката.
— Все още е в колата си — обяснявам аз. — Може би ти ще успееш да я изкараш оттам. Аз вече се отказах.
— Няма проблеми! — кимва отривисто Питър и се втурва навън като човек с мисия.
Сцената в тоалетната ми се струва твърде интересна за изпускане, затова се запътвам на горния етаж. Самата тоалетна е в края на дълъг коридор и пред вратата се вие дълга опашка от хлапета, очакващи реда си. Дона Ладона чука яростно на вратата и крещи:
— Джен, аз съм! Пусни ме вътре! — Вратата се открехва лекичко и Дона се вмъква. Опашката полудява.
— Хей! Ами ние? — провиква се възмутено някой.
— Чух, че долу също имало тоалетна.
Няколко разгневени хлапета се бутат покрай мен и точно в този момент отдолу се появява Лали.