— Той танцуваше и с двете ни! — поправя я Лали.
— Все тая!
— Именно! — слагам точка на спора и се оттеглям в тоалетната.
Тя се намира в края на тесния коридор в другия край на бара.
Когато излизам, заварвам Себастиан Кид на прага, като че ли си чака реда да влезе.
— Здравей! — изрича той с провлачен свалячески глас като онези актьори по старите филми, обаче е толкова сладък, че просто не мога да му се разсърдя.
— Здрасти! — отвръщам предпазливо.
Усмихва се. А после изрича най-абсурдното нещо, което някога бях чувала:
— Къде си била през целия ми живот!
Аз едва не се разсмивам, обаче той изглежда напълно сериозен. През главата ми преминават няколко варианта за отговор и накрая се спирам на следния:
— Извинявай, но ти не си ли на среща с друга?
— Кой казва, че е среща? Тя просто е момиче, с което се запознах на купона!
— На мен си ми прилича на среща.
— Просто се забавляваме — казва той. — За тази вечер. Ти на същото място ли си живееш?
— Очевидно…
— Хубаво. Някой ден ще мина да те видя.
И се отдалечава.
Това е едно от най-странните и най-вълнуващи неща, които са ми се случвали някога. И въпреки абсурдната мелодраматичност на сцената се улавям, че се надявам да е бил напълно сериозен в онова, което каза.
Връщам се развълнувано на масата, но усещам, че атмосферата вече е различна. Мишката като че ли е започнала да се отегчава от разговора си с Лали, Уолт седи и се цупи, а Питър нетърпеливо разклаща кубчетата лед в чашата си. Маги пък внезапно решава, че иска да си тръгва.
— Това като че ли означава, че аз също трябва да си тръгвам — въздъхва Уолт.
— Теб ще те оставя първи — казва Маги. — Ще вземем и Питър. Той живее съвсем близо до нас.
Всички се намърдваме в съответното си превозно средство. Аз умирам да разкажа на Лали за срещата си със знаменития Себастиан Кид, но преди да съм успяла да изрека и думица, приятелката ми обявява, че е „малко бясна на Мишката“.
— Защо? — втрещявам се аз.
— Заради онова, което каза! Че онзи тип Себастиан Кид бил танцувам с теб, а не с мен. Тя не видя ли, че той танцуваше и с двете ни?!
Правило номер пет: винаги се съгласявай с приятелките си, дори и това да е за твоя сметка, само и само да не ги разстройваш.
— Така е — кимвам, вътрешно мразейки се. — Той наистина танцуваше и с двете ни.
— Освен това от къде на къде ще танцува с теб, ако мога да знам?! — продължава Лали, вече набрала скорост. — Особено, след като се появи с Дона Ладона!
— Нямам представа.
Но точно тогава си спомням думите на Мишката. Защо пък да не танцува с мен?! Да не би да съм толкова грозна? Не мисля! Може пък той да ме възприема като умна, интересна и забавна. Нещо като Елизабет Бенет в „Гордост и предразсъдъци“6.
Разравям чантата си и откривам една от цигарите на Маги. Запалвам я, дръпвам си лекичко и издишвам дима през прозореца.
— Ха! — изричам на глас без никаква конкретна причина.
6.
Лоша химия
И преди съм имала гаджета, но ако трябва да бъда честна, всички до едно се оказаха разочарования.
Не че са били кой знае колко лоши. Грешката си беше изцяло моя. Просто аз си падам малко сноб, когато се стигне до момчета.
До този момент най-големият ми проблем с момчетата, с които съм излизала, бе, че не бяха особено умни. И накрая се стигаше до момент, в който започвах да се мразя, че си губя времето с тях. Плашех се. Плашех се от необходимостта, да се преструвам, че съм някоя, която не съм. Разбирах, че това става много лесно, което пък ме накара да осъзная, че точно така постъпват и повечето от останалите момичета — преструват се. Ако си момиче, можеш да започнеш да се преструваш още от гимназията, а после ще продължиш по навик да се преструваш и през целия си живот, докато накрая не експлодираш и не претърпиш нервен срив, както вече се случи с няколко майки в градчето ни. Съвсем изневиделица нещо ти прищраква и в продължение на три години не се надигаш от леглото.
Извинявайте, отклонявам се от темата. Та така — момчетата. Имах двама по-сериозни: Сам, който беше идиот, и Дъг, който беше от баскетболния отбор. От двамата повече харесвах Сам. Бих могла дори да го обикна, но си знаех, че няма да продължи дълго. Сам беше красив, но невероятно тъп. Ходеше на часове по дърводелство — предмет, за чието съществувание изобщо не подозирах, докато не ми подари дървена кутия, която изработил за Свети Валентин. Въпреки тоталната му липса на интелект — а може би, и което е още по-тревожно, точно заради нея, — когато бях заедно с него, ми се струваше толкова привлекателен, че имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Ходех у тях след училище и двамата висяхме в мазето с по-големите му братя и слушахме „Тъмната страна на луната“, докато те си подаваха един на друг един джойнт. После двамата със Сам се качвахме в стаята му и оставахме там с часове. През половината от времето се притеснявах, че не трябва да бъда там, че губя ценно време, занимавайки се с нещо, което не би довело до нищо сериозно (с други думи, не използвах времето си „конструктивно“, както би се изразил баща ми). Но, от друга страна, ми беше толкова приятно, че нямах сили да си тръгна. Разумът ми ми казваше да стана, да се прибера вкъщи, да уча, да пиша разкази, да напредвам в живота, а тялото ми се чувстваше като някое безгръбначно морско създание, неспособно да се движи по сушата. Не си спомням дори да сме водили някакви особени разговори. Просто непрекъснато се целувахме и докосвахме, затворени в някакъв сапунен мехур на времето, което няма никаква връзка с реалния живот.
6
„Гордост и предразсъдъци“ (1813 г.) — най-известният роман на английската писателка Джейн Остин. Многократно издаван в България, последно от „Мърлин Пъбликейшънс“ 2010 г. — Б.пр.