А после баща ми заведе мен и сестрите ми за две седмици на образователно пътешествие до Аляска и се запознах с Райън, който беше висок и безупречен и щеше да ходи в университета „Дюк“, и аз се влюбих в него. Когато се върнахме в Касълбъри, почти не поглеждах към Сам. Той непрекъснато ме питаше дали не съм срещнала някой друг, обаче аз, нали съм си страхливка, му казах, че не е така — което си беше отчасти вярно, защото Райън живееше в Колорадо и аз си знаех, че никога повече няма да го видя. Въпреки това сапуненият мехур на Сам вече беше пукнат и оттогава нататък той ми приличаше на малка локвичка течен сапун. Така е с всички балони — малко въздух и сапун. Толкова с чудесата на добрата химия.
При лошата химия обаче не получаваш дори сапунен мехур. Ако искате пример за това — аз и Дъг. По-лоша химия от тази, здраве да е.
Дъг беше с една година по-голям от мен, което ще рече, че когато аз бях заек, той беше във втори курс. Беше един от тузарите — баскетболист, приятел на Томи Брустър и Дона Ладона и въобще на цялата тайфа на фешъните. Точно като тях, и той не беше особено умен. От друга страна, не беше чак толкова красив, че всички момичета да лудеят по него, но достатъчно красив за гадже. Единственото гадно нещо в него бяха пъпките. Нямаше много, само една-две, обаче те като че ли вечно стояха в средата на жизнения си цикъл. Обаче и аз не бях идеална. Знаех, че ако искам да имам гадже, ще ми се наложи да си затворя очите за един-два недостатъка.
Запозна ни Джен П. И както можеше да се очаква, още в края на седмицата той се дотътри до шкафчето ми и попита дали искам да изляза с него на танци.
Нищо лошо. Дъг ме взе с малка бяла кола, която била на майка му. Съдейки по колата, не ми беше никак трудно да си представя майка му — изнервена жена с бледа кожа и стегнати къдрици, истински срам за сина си. От тази мисъл малко се сдухах, обаче после си казах, че съм длъжна да довърша експеримента. По време на танците висях повече с двете Джен, Дона Ладона и няколко от по-големите момичета, които до една стояха леко разкрачени предизвикателно, и аз стоях по същия начин и се преструвах, че не ме е срам.
— От горния край на Мот стрийт се открива страхотна гледка — каза Дъг след танците.
— Там не е ли също и къщата с призраците?
— Да не би да вярваш в призраци?
— Разбира се. Защо, ти не вярваш ли?
— Глупости! — махна с ръка Дъг. — Че аз дори не вярвам в бог! Това са женски простотии!
Заклех се, че няма да бъда чак дотолкова жена.
От горния край на Мот стрийт действително се откриваше хубава гледка — към ябълковите градини и дори към светлините на Хартфорд. Дъг наду радиото, после сложи ръка под брадичката ми, обърна ми главата и ме целуна.
Не беше кой знае колко зле, обаче нямаше страст. Когато после каза, че се целувам добре, бях доста изненадана. А после добави:
— Сигурно го правиш непрекъснато.
— Точно обратното. Много рядко.
— Сериозно? — попита той.
— Сериозно — отговорих аз.
— Щото не ща да излизам с кифла, с която всички останали са се въргаляли.
— Всъщност не съм се въргаляла с абсолютно никого! — провикнах се възмутено. Ама този човек луд ли е, какво? Не знае ли нищо за мен?