Около нас започнаха да се подреждат още коли, а ние продължихме да си пробваме късмета. Вечерта започна да ме потиска. Значи това било то — това била тя срещата във фешън стил. Да си седиш в кола, обграден от други коли, където всички си пробват късмета, за да проверят докъде могат да стигнат, сякаш това беше някакво ключово изискване. Започнах да се питам дали и на другите им е толкова неприятно, колкото и на мен.
Обаче после започнах да ходя на мачовете на Дъг, а след училище — и в къщата му, въпреки че имаше стотици други неща, които ми се искаше да правя, като например да си лежа вкъщи и да си чета любовни романи. Къщата му беше точно толкова потискаща, колкото си я представях — миниатюрна къщичка на миниатюрна уличка (Мейпъл Лейн), която би могла да бъде от което и да е провинциално градче на Съединените щати. Предполагам, че ако бях наистина влюбена в Дъг, нямаше да има никакво значение. Но ако наистина бях влюбена в Дъг, щеше да бъде още по-лошо, защото щях да се оглеждам със свито сърце, давайки си сметка, че това ще бъде животът ми оттук нататък и това ще бъде краят на всичките ми мечти.
Но вместо да му кажа: „Дъг, просто не искам да те виждам повече“, аз упорито продължавах да излизам с него.
Случи се след едни други танци. До този момент почти не бях позволявала на Дъг да стигне до трета база, така че този път той очевидно беше решил, че е крайно време да ме постави на място. Планът беше да бъдем с една друга двойка — Дона Ладона и едно момче на име Рой, което беше капитан на баскетболния отбор. Те бяха на предната седалка, ние — на задната. Щяхме да ходим на място, където никога нямаше да ни хванат, място, където никой не би могъл да ни открие — в едно гробище.
— Надявам се, че вече не вярваш в призраци — каза Дъг и стисна крака ми. — Но ако вярваш, значи знаеш, че ще ни гледат!
Предпочетох да не казвам нищо. Изучавах профила на Дона Ладона. Косата й представляваше истинска вихрушка от бял захарен памук. Мислех си, че прилича на Мерилин Монро. Щеше ми се и аз да приличам на Мерилин Монро. А и Мерилин Монро със сигурност щеше да знае какво да прави в подобна идиотска ситуация.
Но когато Дъг смъкна ципа на панталоните си и се опита да ми натисне главата надолу, чашата ми преля. Веднага излязох от колата. Единствената дума, която се въртеше в съзнанието ми, беше „маскарад“. Всичко е маскарад. И тази дума като че ли перфектно обобщаваше всички проблеми между половете.
Тогава бях прекалено бясна, за да изпитам страх. Тръгнах по тясната алея, която се виеше между надгробните камъни. Може и да вярвах в призраци, но не се страхувах от тях. Тревожеха ме хората. Защо не можех да бъда като всички останали момичета и да дам на Дъг онова, което искаше? Представих си се като надуваема кукла, а после една ръка се спусна отгоре ми и започна да стиска и да стиска, докато накрая куклата не издиша между пръстите, превръщайки се в непотребен парцал.
За да се разсея от мрачните си мисли, започнах да чета надписите по надгробните камъни. Гробовете се оказаха доста стари, някои на повече от сто години. После започнах да търся един конкретен вид гроб. Знаех, че това е много зловещо, но и аз бях в такова настроение. И не след дълго открих, каквото търсех: „Джебедая Уилтън, 4 месеца, 1888 г.“ Представих си майката на Джебедая и болката, която е изпитвала, докато е поставяла малкото си бебче в земята. Бях сигурна, че тази болка е по-непоносима, отколкото болката при раждането. Паднах на колене, закрих лицето си с ръце и се разревах.
Сигурно първоначално Дъг си е мислел, че ще се върна, затова не е тръгнал веднага да ме търси. Но после колата спря зад мен, вратата се отвори и Дъг изкрещя:
— Влизай вътре!
— Не!
— Кучка — отбеляза Рой.
— Влизай в колата! — заповяда Дона Ладона. — Престани да правиш сцени. Да не би да искаш да ни докараш ченгетата?!
Влязох в колата.
— Виждаш ли? — обърна се Дона Ладона към Дъг. — Казах ти, че няма никакъв смисъл!
— Не възнамерявам да правя секс с някого, само и само да ви впечатля! — отсякох.
— Уха! Тази наистина е голяма кучка! — отбеляза Рой.
— Не съм кучка! — срязах го аз. — Просто жена, която има собствено мнение!
— Ти да си жена? — изхили се подигравателно Дъг. — Това е голяма смешка!
Знаех, че тогава трябваше да се почувствам засрамена, обаче бях толкова щастлива, че всичко свърши, че не се сетих за това. И изобщо не ми пукаше за нищо друго. Бях сигурна, че Дъг никога повече няма да ми се обади, за да ме покани на среща.