Това тук си е велика традиция. Всяка есен няколко члена на завършващия випуск изписват своята година на покрива на плевнята зад училището. Обикновено го правят момчета. Обаче тази година двете с Мишката решихме, че е наш ред. Защо само момчетата да се забавляват?! След това включихме и Лали. Лали ще донесе стълба, а двете с Мишката ще донесем боята. А после и Маги пожела да дойде с нас. Маги е напълно безполезна в подобни ситуации, но сигурно ще бъде много добра, когато се стигне до пиячката и пушенето. После Маги изплю камъчето пред Питър. Казах й да откаже Питър, обаче тя заяви, че не можела да го направи, и сега Питър тръпне в очакване на случая, макар да твърди, че няма да участва, а само ще стои встрани и ще дава ценни указания.
След часа по математика се запътвам към плевнята и оглеждам внимателно постройката. Най-малко стогодишна е и макар да изглежда здрава, покривът й е доста по-висок и стръмен, отколкото си го бях представяла. Но ако сега се уплашим, следващата седмица момчетата сигурно ще го направят, а ние не искаме това да се случи, нали?! Никакви изпуснати възможности повече! Искам да оставя някаква следа на моята гимназия, та когато остарея, да мога да кажа: „Това го направих аз! Аз изписах годината на нашето завършване върху покрива на старата плевня!“ В последно време даскалото не ме притеснява така, както обикновено, затова днес съм в добро настроение. Днес съм облечена в работен гащеризон, маратонки и риза на червени и бели точки, която си взех от един магазин за дрехи от различни модни периоди в чест на събитието. Сплела съм косата си на две плитки, а през главата си съм завързала парче необработена кожа.
Стоя си там и съзерцавам покрива, когато внезапно усещам, че ме облива чувство на мистериозно щастие, затова решавам да дам всичко от себе си, за да се претворя в някой от образите от „Животинската къща“7 на Джон Белуши. Втурвам се през цялата плевня, а когато се връщам там, откъдето тръгнах, заварвам Себастиан Кид. Наблюдава ме с любопитство, докато вади цигара от пакета си червено „Марлборо“.
— Забавляваш ли се? — пита.
— Разбира се — отговарям. Би трябвало да се засрамя, но не се засрамвам. Мразя онзи, дето е казал, че момичетата през цялото време трябва да изглеждат засрамени, затова още преди много време взех решение, че аз няма да го правя. — Ами ти? Ти забавляваш ли се?
— Относително казано.
Сигурна съм, че се забавлява, но не с мен. След онази нощ в „Смарагда“ не стана нищо. Нито се обади, нито дойде у дома. Единственото, което получавам, са замислените му погледи, когато се видим в часа по математика или по коридорите, или от време на време тук, в плевнята. Опитвам се да се самоубедя, че всичко е наред, че и без това нямам нужда от гадже. Обаче това не ми пречи да губя контрол над себе си всеки път, когато го усетя наоколо. Сега е по-лошо, отколкото когато бях на дванадесет, защото досега би трябвало вече да съм се научила да се владея.
Поглеждам към Себастиан, като си мисля колко е хубаво, че не може да прочете мислите ми, обаче той вече не ми обръща внимание. Гледа над рамото ми към двете Джен, които мъченически катерят хълма, сякаш никога досега не са вървели по трева. Появата им изобщо не е изненадваща. Двете Джен започнаха да преследват Себастиан навсякъде като две дребни, весели лодчици на буксир след големия кораб.
— О! — възкликвам. — Фенклубът ти е тук!
Той ме поглежда със засмени очи, обаче нищо не казва. Във въображението ми Себастиан е изключително интелигентен и проницателен мъж. Но в действителност не знам нищо за него.
Вече е вечер, девет часа, и Лали ме взема с пикала. Облечени сме с черни блузи, черни дънки и черни маратонки. Огромната октомврийска луна виси в небето над нас. Лали ми подава една бира, аз включвам радиото и двете започваме да пищим заедно с музиката. Сигурна съм, че това ще бъде най-жестокото нещо, което някога сме правили! Напълно сигурна съм, че това ще бъде един истински абитуриентски момент — момент, който никога няма да забравим.
— Синтия Вайънд да върви на майната си! — изкрещявам ей така, без никаква причина.
— Да върви на майната си и гимназия „Касълбъри“! — припява ми Лали. — Заедно с всичките фешъни!
Влизаме в алеята към даскало с почти сто километра в час и се насочваме право през тревата. Опитваме се да стигнем чак до хълма, обаче пикапът затъва, затова решаваме да го паркираме в някое тъмно ъгълче на паркинга. Докато се опитваме да измъкнем стълбата от каросерията, чувам добре познатото измъркване на един зареден до дупка двигател и ето че Себастиан Кид паркира до нас.
7
National Lampoon’s Animal House (англ.) — суперуспешна комедия, много популярна в САЩ 80-те години на XX век. — Б.ред.