Какво, за бога, прави пък той тук?
Сваля прозорчето и пита:
— Да имате нужда от помощ, момичета?
— Не — казвам аз.
— Да — казва Лали и ми прави знак с очи да си затварям устата. Аз й отвръщам със същия поглед.
Себастиан се измъква от колата. Прилича на пантера, която се разгъва след сън. Дори се прозява.
— Бавно върви нощта, а?
— Може и така да се каже — отвръща Лали.
— След като така и така не изглежда да си тръгваш, би могъл да слезеш от трона си и да ни помогнеш! — допълвам аз.
— Можем ли да ти се доверим? — пита Лали.
— Зависи за какво става въпрос — отговаря той.
Накрая опираме стълбата до стената на плевнята и точно в този момент се появява Мишката, въоръжена с кутия боя и голяма четка. После паркингът се осветява от два огромни конусовидни лъча и ние разбираме, че пристига и Маги със своя кадилак. Маги все се оплаква, че не е в състояние да следи късите и дългите си светлини, затова обикновено заслепява своите колеги на пътя. Паркира и се насочва нагоре по хълма, следвана плътно от Уолт и Питър. Питър автоматично се заема с управлението на ситуацията. Грабва боята и я оглежда.
— Червена? — провиква се, сякаш вече ни е казал каква да купим, а ние не сме го чули. — Червена боя?!
— Какво й е лошото на червената боя?
— Не е традиционният гимназиален цвят за тази цел. Би трябвало да бъде синя!
— Ние пък искаме да е червена! — контрирам аз. — Който изписва годината, той избира цвета!
— Ама не е правилно! — не се предава Питър. — Така до края на годината всеки път, когато погледна през прозореца, ще виждам годината на нашето завършване, изписана в червено вместо в синьо!
— Какво значение има какъв е цветът? — намесва се Себастиан.
— Червеното е послание. Нещо като показване на среден пръст на традициите! — обажда се и Уолт. — Така де, нали това е целият смисъл на занятието?!
— Съвсем си прав, братко! — кимва Себастиан.
Маги скръства ръце пред гърди и простенва:
— Страх ме е!
— Запали си една — предлага Уолт. — Цигарата ще успокои нервите ти.
— У кого е пиячката? — пита Лали. Някой й подава бутилка уиски, тя избърсва уста в ръкава си и отпива.
— Окей, Брадли! Скачай на покрива! — командва Мишката.
Трите едновременно вдигаме глави нагоре и поглеждаме към небето. Оранжевата луна на жътвата вече се е появила иззад покрива, оставяйки зад себе си черни сенки. В призрачната й светлина върхът изглежда висок като Еверест.
— Ще се качиш горе?! — провиква се изумен Себастиан.
— Едно време Брадли беше много добра по спортна гимнастика — обяснява Мишката. — Изключително добра! Е, поне докато не стана на дванайсет. Спомняш ли си, когато направи онова превъртане на гредата и после се приземи на…
— Предпочитам да не си спомням — отговарям и поглеждам крадешком към Себастиан.
— Бих го направила и аз, обаче ме е страх от височини — обяснява Лали. Височините са единственото нещо, от което твърди, че се страхува — вероятно смята, че така изглежда по-оригинална. — Всеки път, когато минавам по моста към Хартфорд, трябва да седна на пода, за да не ми се завие свят.
— Ами ако ти караш? — пита Мишката.
— Тогава се налага да спре в средата на пътя и да седи там трепереща, докато не се появи полицията, за да изтегли колата й — отговарям вместо нея аз и се разхилвам, когато си представям картинката.
Лали ме поглежда на кръв и се провиква:
— Не е вярно! Когато карам аз е различно!
— Аха — обажда се многозначително Уолт.
Маги отпива голяма глътка уиски и изрича:
— Може би трябва да отидем до „Смарагда“. Студено ми е.
О, не! Не и след цялата тази подготовка!
— Ти ако искаш, върви, Маги. Обаче аз ще остана и ще довърша задачата! — отсичам с глас, в който се надявам да съм вложила достатъчна доза решимост.
Питър започва да разтрива раменете на Маги — жест, който изобщо не убягва от вниманието на Уолт.
— Нека останем — казва й той. — А в „Смарагда“ можем да отидем и после.
— Така, хора! — привлича всеобщото внимание Мишката. — Всички, които не искат да бъдат тук, веднага да тръгнат! А онези, които искат да останат, автоматично да си затворят устата!