— Аз оставам — промърморва Уолт и пали цигара. — И не смятам да си затварям устата.
Планът е простичък: Лали и Питър ще държат стълбата, докато аз се катеря. Когато се приземя на покрива, Себастиан ще се изкачи след мен с кутията с боята. Поставям ръка на едно от стъпалата. Металът е студен и хлъзгав. Гледай само нагоре, напомням си. Бъдещето е пред теб. Не поглеждай надолу. Никога не се обръщай назад. Никога не позволявай на другите да видят, че се страхуваш.
— Давай, Кари!
— Можеш да го направиш!
— Тя е на върха! Божичко! Ама тя е на покрива! — Това безсъмнено е Маги.
— Кари! — Това е Себастиан. — Идвам след теб!
Пълната октомврийска луна се е превърнала в яркобяло кълбо, обградено от милиони звезди.
— Хей, тук горе е адски красиво! — провиквам се. — Трябва да го видите!
Изправям се бавно, проверявам как съм с равновесието и правя няколко предпазливи стъпки напред, за да свикна с повърхността. Не било чак толкова трудно. Напомням си за всички други преди мен, които вече са го правили. Себастиан вече е на върха на стълбата, с кутията боя в ръка. С кутия в едната ръка и четка в другата аз се отправям към страничната част на покрива.
Започвам да изписвам цифрите, а бойната група отдолу напява:
— Едно… девет… осем…
— ХИЛЯДА ДЕВЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И… — И тъкмо се приготвям да изпиша и последната цифра, когато кракът ми се подхлъзва.
Кутията с боя полита от ръката ми, подскача, превърта се и пада от покрива, оставяйки след себе си огромно червено петно. Маги се разпищява. Аз се свличам на колене, като се опитвам да се задържа за шинделите — дървените дъсчици, поставени вместо керемиди. В този момент чувам зад себе си меко тупване — кутията с боя се приземява в тревата. А после… нищо.
— Кари? — обажда се предпазливо Мишката. — Добре ли си?
— Няма проблеми.
— Не мърдай! — провиква се Питър.
— Не мърдам.
И това си е самата истина. Изобщо не помръдвам. Обаче после, мъчително бавно, започвам да се плъзгам надолу. Опитвам се да вклиня крака си в някой от долните шиндели, обаче кракът ми решава да се плъзне точно по разлятото петно червена боя. Успокоявам се, че няма да умра. Не ми е дошло времето. Ако щях да умра, щях да го знам по някакъв начин, нали така?! Известна част от мозъка ми осъзнава, че кожата ми се ожулва някъде, но до момента на болката остава още известно време. Тъкмо си се представям в гипсово корито, когато нечия твърда ръка сграбчва китката ми и ме измъква чак на върха. Зад себе си забелязвам как стълбата се накланя в обратната посока на покрива и като на забавен кадър се свлича в близките храсти.
Всеобщ писък и суетня.
— Добре сме! Нищо ни няма! Никакви наранявания! — провиква се Себастиан и точно в този момент в тишината на нощта се дочува вой на полицейска сирена.
— Дотук с Харвард — промърморва Питър.
— Веднага скрийте стълбата в плевнята! — командва Лали. — Ако ченгетата ни питат какво правим, просто си пушим цигарите!
— Маги, дай ми уискито! — командва и Уолт. След малко се чува трясък, когато той захвърля бутилката в плевнята.
Себастиан ме дръпва и казва:
— Трябва да се прехвърлим от другата страна!
— Защо?
— Не задавай въпроси! Просто изпълнявай! — заповядва той и бързо започваме да прехвърляме върха. — А сега легни по гръб и свий колене, за да се задържиш за покрива!
— Ама така не виждам какво става! — издигам глас в слабоват протест.
— Аз ще записвам всичко! А ти да не си мръднала и да не си отворила уста и се моли ченгетата да не ни открият!
Може и да не отварям уста, обаче дишам като барабан.
— Здравейте, полицаи! — чува се гласът на Уолт. Очевидно полицията вече е тук.
— Какви ги вършите тук, бе?
— О, нищо! Просто си пушим, нищо повече! — отговаря Питър.
— Да не би да пиете, а?
— О, нееее! — групов отговор.
Тишина, а след нея обувки, шляпащи по влажната трева.
— Какво, по дяволите, е това? — пита единият от полицаите. Лъчът на фенерчето му се плъзва по покрива и се издига в небето. — Вие да не би да боядисвате плевнята, а, хлапета? Това е престъпление! Нарушение на правото на частна собственост!
— Хей, Марони! — обръща се Лали към едното от ченгетата. — Аз съм, не ме ли позна?