— Ухааа! — възкликва Марони. — Лали Кандези! Хей, Джак, това е Лали, хлапето на Ед!
— Искаш ли да поогледаме? — пита предпазливо Джак, осъзнал, че се намира пред щерката на шефа.
— Че що? Мен си ми изглежда съвсем добре! — отвръща Марони.
Джак се изхилва.
— Окей, деца! Партито свърши! Сега искаме да се уверим, че всички сте по колите си, а после ще ви ескортираме до домовете ви!
И така всички се изпаряват.
Двамата със Себастиан лежим като залепени на покрива. Аз съзерцавам звездите, болезнено съзнаваща близостта на тялото му само на няколко сантиметра от моето. Ако това не е романтика, здраве му кажи!
Себастиан надниква долу и отсича:
— Мисля, че вече няма никой!
А после се поглеждаме в очите и се разсмиваме. Смехът на Себастиан — никога досега не бях чувала такъв — е дълбок и гърлен и като че ли някак си сладък, като узрял плод. Представям си, ме вкусът на устните му също ще бъде леко плодов, но освен това и малко остричък, с нюанс на никотин. Но пък устните на момчетата никога не се оказват такива, каквито предполагаш. Понякога са твърди и с остри зъби или пък като меки пещери, пълни с пухени възглавнички.
— Е, Кари Брадшоу — изрича той, — сега какъв е великият ти план?
Присядам и прегръщам коленете си.
— Нямам такъв.
— Ти? Да нямаш план? Това сигурно е първият случай!
Такова ли му е мнението за мен? Мисли ме за някаква задръстена, досадна, ефективна съставителка на планове? А аз винаги съм се възприемала като спонтанна личност.
— Невинаги имам план — казвам на глас.
— Но като че ли винаги си наясно къде отиваш.
— Така ли?
— Разбира се. Едва успявам да те следвам!
Какво ще рече това пък сега? Това да не би да е някакъв сън? Наистина ли водя разговор със Себастиан Кид или е сън?
— Винаги можеш да се обадиш по телефона…
— Направих го. Обаче телефонът ти дава непрекъснато заето. Затова тази вечер реших просто да се отбия у вас, но после те видях да се качваш в пикапа на Лали и те последвах. Предположих, че пак си замислила нещо много интересно!
Да не би с цялата тази тирада да иска да каже, че ме харесва!
— Ти си голям образ, знаеш ли? — допълва той.
Образ ли съм? Това добре ли е или зле? Така де, кой здравомислещ мъж се влюбва в „образ“?
— Е, може би понякога… наистина съм… малко смешна — изричам бавно.
— Даже много си смешна! Всъщност си невероятно забавен човек! А това е хубаво нещо. Повечето момичета са големи досади!
— Така ли?
— Хайде, Кари, нали и ти си момиче? Не може да не го знаеш!
— Според мен повечето момичета са доста интересни. Така де, искам да кажа, много по-интересни от момчетата. Момчетата са онези, които са големи досадници!
— Аз досадник ли съм?
— Ти? О, не! Ти въобще не си досаден! Исках да кажа…
— Да, разбрах — прекъсва ме той и се примъква по-близо до мен. — Студено ли ти е?
— Добре съм си.
Той си съблича якето. Докато го намята на гърба ми, забелязва охлузените ми ръце.
— Божичко, сигурно много те боли!
— Всъщност да, мъничко. — Дланите на ръцете ми всъщност ме болят и смъдят едновременно. — Но това не е най-лошото, което ми се е случвало. Веднъж паднах от каросерията на камиона на семейство Кандези и си счупих ключицата. Но не разбрах, че съм я счупила чак до следващия ден. Когато Лали ме накара да отида за всеки случай на лекар.
— Лали май ти е най-добрата приятелка, а?
— Долу-горе. Би трябвало да е така, защото сме приятелки още от десетгодишна възраст. Ами ти? — обръщам се към него. — Кой е най-добрият ти приятел?
— Нямам такъв — отговаря той, забил поглед в дърветата под нас.
— Като че ли при вас, момчетата, е винаги така — отбелязвам замислено. После поглеждам ръцете си и допълвам: — Хей, мислиш ли, че някога ще успеем да слезем от този покрив?
— Ти искаш ли да слезем от този покрив?
— Не.
— В такъв случай не мисли по този въпрос. Все някой ще се върне и ще ни свали. Може би Лали или другата ти приятелка, Мишката. Готина е.
— Така е — кимвам. — Тя е планирала целия си живот оттук нататък. Кандидатства директно в Йейл. И сигурно ще я приемат, защото е много умна.
— Браво на нея! — отбелязва Себастиан с нотка горчивина в гласа.