— Притесняваш ли се за бъдещето си?
— Че кой не се притеснява?!
— Прав си… Но си помислих… не знам… Помислих си, че може би ще ходиш в Харвард или нещо подобно… Нали си бил в частно училище?
— Да, наистина бях. Обаче там осъзнах, че не ми се ходи особено в Харвард.
— Че кой ще е този, който да не иска да отиде в Харвард?!
— Харвард е жесток капан! Щом влезеш веднъж в него — край с теб! Искаш не искаш, ще трябва да завършиш право. Или бизнес. А след това задължително обличаш костюм и започваш работа за някоя тлъста корпорация. И всеки ден пътуваш с метрото до центъра на Ню Йорк. А след това някое момиче те хваща, за да се ожениш за него, и преди да си се усетил, се сдобиваш с хлапета и смразяваща ипотека! Край на играта!
— Хмммм. — Не точно думите, които едно момиче се надява да чуе от едно момче, но, от друга страна, не мога да не му призная, че поне е откровен. — Разбирам какво искаш да кажеш. Аз също обичам да повтарям, че никога няма да се омъжа. Твърде предсказуемо е.
— По-нататък ще промениш мнението си. Всички жени го правят.
— Няма! Аз ще стана писателка!
— Ти и приличаш на писателка! — изтъква той.
— Така ли? — ококорвам се аз.
— Аха. Изглеждаш така, сякаш в главата ти непрекъснато се върти нещо.
— Толкова ли съм прозрачна?
— Долу-горе.
И той се привежда към мен и ме целува. И изведнъж животът ми се разделя на две части — преди и след.
8.
Мистериите на романтиката
— Кажи ми сега точно какво ти каза!
— Каза, че съм интересна. И че съм образ.
— А каза ли, че те харесва?
— Мисля, че по-скоро харесва представата за мен.
— Да харесваш представата за едно момиче не е едно и също с това да харесваш самото момиче! — изтъква поучително Маги.
— Аз съм на мнение, че щом едно момче казва, че си интересна и си образ, това означава, че за него ти си специална! — контрира я Мишката.
— Ама пък изобщо не означава, че той иска да бъде с теб! Може би те счита за специална по един… странен начин — не се предава Маги.
— Та какво точно стана, след като ние си тръгнахме? — пита Мишката, напълно игнорирайки Маги.
— Лали дойде и ни спаси. Той се прибра вкъщи. Каза, че е имал предостатъчно вълнения за една вечер.
— А оттогава казвал ли ти е друго нещо? — пита Маги.
Почесвам се, където не ме сърби, и отговарям:
— Не. Ама това няма значение.
— Ще се обади! — отсича уверено Мишката.
— Разбира се, че ще се обади. Трябва да се обади! — припява Маги, но без особен ентусиазъм.
От случката на покрива на плевнята са изминали четири дена, а ние правим дисекция на събитията за най-малко двайсети път. Стана ясно, че след като Лали ни спаси, Мишката и Уолт също са се върнали да ни помогнат, обаче ние вече сме се били изпарили със стълбата, та те стигнали до заключението, че сме се оправили. В понеделник, когато всички се събрахме в даскало, не можехме да спрем да се смеем на преживяванията си. Всеки път, когато някой от нас поглеждаше през прозореца и виждаше „198…“, а до него безобразното червено петно, избухвахме в кикот. Сутринта в актовата зала Синтия Вайънд спомена за инцидента и изтъкна, че вандализмът над съседната частна собственост не е останал незабелязан и че ако бъдат хванати, извършителите ще бъдат сериозно наказани.
През това време всички се подхилваме самодоволно като котаци.
Което ще рече всички, с изключение на Питър.
— Възможно ли е ченгетата наистина да са чак толкова тъпи? — пита през пет минути той. — Така де, те бяха там! Видяха ни!
— И какво според теб видяха? Няколко хлапета, събрани пред старата плевня!
— Този Питър е… бррр! — споделя по-късно с мен Лали. — Толкова параноичен! И какво изобщо правеше той там?!
— Мисля, че си пада по Маги.
— Ама нали Маги ходи с Уолт!
— Да, знам.
— И сега има две гаджета, така ли? Как можеш да имаш две гаджета едновременно?
— Слушайте какво — заявява внезапно Питър, като се примъква към мен по коридора. — Не съм много сигурен, че можем да имаме доверие на този Себастиан! Ами ако ни изпорти?
— Споко, брато! Той е последният човек, който ще тръгне да ни порти пред властите!
Успокоих го, обаче само чуването на името на Себастиан ми действа като нож в корема.