От целувката насам присъствието на Себастиан е като невидима сянка, пришита към кожата ми. Никъде не мога да мръдна, без да го повлека със себе си. Когато съм под душа, той ми подава шампоана. Лицето му се носи във въздуха зад уроците в учебниците ми. В неделя Маги, Уолт и аз отскочихме до един битпазар и докато ровех в купчините тениски от шейсетте, единственото, за което бях в състояние да мисля, бе какво би харесал Себастиан.
Няма начин да не се обади.
Ама не е.
Минава цяла седмица и в събота сутринта аз неохотно започвам да стягам багаж в едно малко куфарче. Плъзвам неуверено поглед по дрехите, които съм разстлала на леглото си. Те са като случайните, несвързани мисли на тълпа непознати. Какво съм си мислела, когато си купих този пуловер с мъниста от петдесетте? Или розовата лента за глава? Или зелените дълги дамски чорапи на жълти ивици? Нямам нищо, което да облека за това интервю. Как да бъда онази, която се предполага, че съм, с тези дрехи?
А коя се предполага, че съм все пак?
Себе си.
И коя съм аз?
Ами ако той се обади, докато ме няма? Защо вече не се е обадил?
Може пък нещо да му се е случило.
Какво например? Нали го виждаш всеки ден в училище и той си е съвсем наред!
— Кари? — провиква се баща ми. — Готова ли си?
— Почти. — Сгъвам една плисирана пола и я поставям в куфарчето, а след нея слагам и пуловера с мънистата. Добавям към всичко това един широк колан и хвърлям и едно шалче на „Хермес“, което беше на майка ми. Купи го по време на едно пътешествие до Париж, на което ходиха с баща ми преди няколко години.
— Кари?
— Идвам! — Затрополявам надолу по стълбите.
Преди пътуване баща ми винаги е нервен. Изучава карти и изчислява време и разстояния. Неочакваното или неизвестното не му създават проблеми само тогава, когато са част от уравнението. Непрекъснато му напомням, че случаят не е кой знае колко драматичен. Все пак става въпрос за неговата Алма матер, а, както знаем, колежът „Браун“ е само на четирийсет и пет минути оттук.
Обаче той не може да не се суети до безбожие. Кара колата на автомивка. Тегли пари в брой. Проверява дали валидността на застраховката му не е изтекла. Дорит върти очи и подхвърля:
— Стига де! Ще отсъствате за не повече от двайсет и четири часа!
По пътя към „Браун“ вали. Докато пътуваме на изток, забелязвам, че листата вече напускат клоните на дърветата, подобно на ято птици, запътили се на юг за зимата.
— Кари — обажда се баща ми, — не обръщай внимание на дребните проблеми! Не се самонаказвай излишно за нищо! — Той обикновено долавя, когато нещо не е наред, обаче почти никога не е в състояние да уцели причината.
— Не го правя, татко.
— Защото, ако обръщаш внимание на дребните проблеми — продължава той, вече набиращ инерция за една от любимите си теми, — губиш двойно. Веднъж, когато губиш, каквото губиш, и втори път, когато губиш перспективата си. Защото животът е нещо, което просто се случва на хората. Животът е по-голям от хората. Такива са законите на природата. Жизненият цикъл… не се поддава на човешки контрол.
А не би трябвало да е така. Трябва да има закон, който да разпорежда, че всеки път, когато едно момче целуне момиче, трябва да му се обади в рамките на не повече от три дена.
— Та значи с други думи, старче, гадории в живота има всякакви, но накрая всички умират.
Казвам това по такъв начин, че баща ми се разсмива от сърце. За мое огромно нещастие чувам и смеха на Себастиан, от задната седалка.
— Кари Брадшоу, нали?
Типът на име Джордж премества папката ми от едната си ръка в другата, а след това стисва ръката ми.
— А вие, сър, сигурно сте господин Брадшоу!
— Точно така — отговаря баща ми. — Випуск 1958 година.
Джордж ме оглежда критично и пита:
— Нервна ли сте?
— Малко.
— Но няма защо! — Усмихва ми се успокоително. — Професор Хокинс е един от най-добрите. Има докторски титли и по английска литература, и по физика. От молбата ви виждам, че се интересувате и от наука, и от творческо писане. Е, тук, в „Браун“, можете да учите и двете! — Тук се поизчервява лекичко, като че ли си дава сметка, че се държи по-скоро като търговец, а после внезапно добавя: — Освен това изглеждате прекрасно!
— Благодаря — промърморвам, чувствайки се като агне на заколение.