И веднага осъзнавам, че за кой ли път съм се държала като пълна глупачка и съм драматизирала прекалено много нещата. Джордж е прав — всичко в „Браун“ е перфектно — от очарователните тухлени сгради в кампуса на колежа „Пембрук“ през великолепните морави с кокетни брястови горички, които все още не са изгубили листата си, до величествената колонада на библиотеката „Джон Картър Браун“. Единственото, което остава, е да напъхам собствената си персона в тази приказна гледка, извадена сякаш от пощенска картичка.
Но докато денят напредва през интервюто сред творческия безпорядък в кабинета на професора („Какви са вашите цели, госпожице Брадшоу?“ — „Бих искала да оставя свой отпечатък в обществото, да допринеса с нещо смислено за развитието му“) до обиколката на района, химичните лаборатории, компютърната зала, спалнята на първокурсниците и накрая вечерята с Джордж на Тейър стрийт, на мен започва да ми става все по-чоглаво и в крайна сметка се сдобивам с усещането, че съм някаква кукла, изработена от хартиени кърпички. Някъде към средата на вечерята, когато Джордж споменава, че в зала „Ейвън“ щял да свири някакъв рокаджийски състав, аз решавам, че не мога да му откажа, макар че, честно казано, предпочитам да си лежа в хотелската стая и да си мисля за Себастиан.
— Върви! — поощрява ме баща ми. Той вече е успял да ме информира, че Джордж е точно от онзи тип мъже, с които си ме е представял да излизам — интелигентен и с добри обноски.
— Сигурен съм, че „Браун“ много ще ти хареса! — отбелязва Джордж в колата. Той кара сааб. Добре конструиран, малко скъпичък, в европейски стил. „Точно като Джордж“ — казвам си аз. Ако не бях луднала толкова много по Себастиан, Джордж със сигурност щеше да ми хареса.
— А ти защо толкова много обичаш „Браун“? — питам.
— Защото съм от Ню Йорк и тук се чувствам като на почивка. Е, през лятото отново ще се върна в големия град, разбира се. Това му е едно от хубавите неща на „Браун“, че ти осигурява възможност за стаж. Та аз ще работя за „Ню Йорк таймс“.
Изведнъж Джордж ми става много по-интересен от преди.
— Аз винаги съм си мечтала да живея в Ню Йорк! — възкликвам.
— Да, това е най-хубавото място в целия свят. Но на този етап смятам, че „Браун“ ми стига. — Усмихва ми се колебливо и допълва: — Исках да дам възможност за развитие и на други свои страни.
— Защо? Какъв си бил преди?
— Измъчен — отговаря той и се ухилва. — Ами ти?
— Аз също съм малко измъчена — отговарям, като си мисля за Себастиан. Но когато спираме пред залата, се заклевам да прогоня Себастиан от ума си. Пред залата, на малки масички във френски стил, седят тълпи колежани, пият бира и флиртуват. Докато разбутваме тълпите, Джордж поставя ръка на рамото ми и го стисва лекичко. Вдигам очи към него и му се усмихвам.
— Ти си страхотно готина, Кари Брадшоу! — прошепва в ухото ми той.
Оставаме там до края на работното им време, а когато се връщаме обратно в колата, Джордж ме целува. Когато спираме пред хотела, той отново ме целува. Целувката му е изрядна и учтива като на човек, който мисли в права линия. После вади химикалка от жабката и пита:
— Може ли да ми дадеш номера си?
— Защо? — изкисквам се аз.
— За да ти се обадя, глупаче! — Опитва се отново да ме целуне, обаче аз извръщам глава.
Чувствам се леко замаяна, а когато си лягам в леглото, бирата ме удря с пълна сила. Питам се дали щях да дам на Джордж моя номер, ако не бях толкова пияна. Сигурно не. И надали щях да му позволя да ме целуне. Но да се надяваме, че сега вече Себастиан ще се обади. Мъжете винаги се обаждат, когато някой друг прояви интерес към теб. Мъжете са като кучетата — никога не забелязват новата ти прическа, но веднага надушват кога друг се опитва да нахлуе в тяхната територия.
В неделя следобед сме отново в Касълбъри. Обаче теорията ми се оказа погрешна. Себастиан не се беше обаждал. Но пък Маги — няколко пъти. Тъкмо се каня да й звънна, когато тя ми звъни.
— Какво правиш? Можеш ли да дойдеш при мен?
— Току-що се прибрахме — отговарям унило.
— Случи се нещо! Нещо много голямо! Не мога да ти обяснявам по телефона! Трябва да те видя лично!
Маги ми звучи адски напрегнато и започвам да се питам дали родителите й не са решили да се развеждат.
Вратата отваря Анита, майката на Маги. Изглежда изпита и изтощена, но си личи, че много отдавна вероятно е била хубавичка. Анита всъщност е много приятен човек — даже, ако ме питате, малко прекалено приятен. Толкова е приятна, че като я видя, винаги оставам с усещането, че приятността е погълнала истинската Анита и някой ден тя ще направи нещо драстично, например да изгори къщата.