— О, ама аз изобщо не възнамерявам да се омъжвам! Бракът е легализирана форма на проституцията!
— О, боже! — засмя се госпожа Кид.
А Себастиан, който се бе задържал на верандата, докато говорех, заяви:
— Аз изчезвам.
— Пак ли, Себастиан? — възкликна госпожа Кид с неприкрита доза раздразнение. — Но семейство Брадшоу току-що пристигнаха!
Себастиан сви рамене и промърмори:
— Отивам у Боби да посвирим на барабани.
Изгледах го със зяпнала уста как се отдалечава. Очевидно Мери Гордън Хауърд никога не е срещала Себастиан Кид.
Беше любов от пръв поглед.
В актовата зала заемам мястото си до Томи Брустър, който стоварва един от учебниците си върху главата на момчето пред него. Едно момиче, застанало насред пътеката, пита дали някой не може да й услужи с тампон, а две момичета точно зад мен възбудено си шепнат нещо за Себастиан Кид, който с всяко следващо споменаване на името му като че ли се сдобива с все по-голяма слава.
— Чух, че бил в затвора…
— Неговите изгубили всичките си пари…
— Нито едно момиче досега не е успяло да го задържи за повече от три седмици…
Изтиквам Себастиан Кид далеч от мислите си, като си представям, че Синтия Вайънд е не моя съученичка, а странен вид птица. Хабитат — всяка сцена, която би я приела. Оперение — карирана пола, бяла риза с кашмирен пуловер, практични обувки и наниз перли, които най-вероятно са истински. Непрекъснато мести листите си от едната ръка в другата и придърпва надолу полата си, което ще рече, че и на нея очевидно понякога й се случва да изкрейзва. Ако бях на нейно място, досега да съм откачила. Не че бих искала да съм на нейно място, ама ако бях, така щеше да е. Ръцете ми щяха да треперят, гласът ми щеше да излиза от устата по-скоро като квичене, а след това щях да се самоненавиждам, задето не съм успяла да се овладея.
Директорът — господин Джордан, се приближава до микрофона и започва да нарежда някакви досадни щуротии за това да сме влизали навреме в час и че били измислили нова система за поощрения и наказания, и дъра-бъра, дъра-бъра, а след това госпожица Смиджънс ни информира, че училищният вестник „Нътмег“3 търси репортери и как в последния брой имало разтърсваща статия за нашия страхотен училищен стол. И накрая идва редът на Синтия.
— Това е най-важната година от нашия живот! — започва тя пред микрофона. — Намираме се на ръба на една страховита пропаст! Само след девет месеца животът ни ще бъде безвъзвратно променен! — натъртва. Май се мисли за Уинстън Чърчил или нещо подобно. Почти я очаквам да добави, че единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх. Но вместо това тя продължава: — И така, това е година на абитуриентски моменти! Моменти, които ще помним цял живот!
Внезапно по лицето на Синтия започва да се изписва раздразнение, забелязала, че всички глави се извръщат по посока на централната пътека на залата.
По нея върви бавно Дона Ладона. Облечена е като булка — с бяла рокля с дълбоко остро деколте, разкриващо пищната й гръд, подчертана още повече от миниатюрно диамантено кръстче, висящо на тънка платинена верижка. Кожата й е като алабастър. На едната й ръка е подредено цяло съзвездие сребърни гривни, които припяват нежно при всяко нейно движение. Всички я зяпват прехласнато.
Синтия Вайънд се привежда към микрофона и изрича:
— Здравей, Дона! Радвам се, че успя да се вместиш във времето!
— Благодаря — отвръща невинно Дона, като че ли закъснението й си е съвсем в реда на нещата.
Дружно кискане в залата.
Дона кимва на Синтия и й помахва с ръка, сякаш й дава разрешение да продължи. Дона и Синтия са приятелки по онзи странен начин, типичен за момичетата, когато принадлежат към една и съща класа, но всъщност не се харесват особено.
— Та както вече казвах — започва наново Синтия, опитвайки се да си възвърне вниманието на публиката, — това е година на абитуриентски моменти. Моменти, които ще помним цял живот.
Тук тя прави знак на техника на гимназията и от високоговорителите гръмва песента „Такива, каквито бяхме“.
Аз простенвам и заравям лице в тетрадката си. Започвам да се хиля заедно с всички останали, обаче после внезапно се сещам за писмото и отново се сдухвам.
Обаче всеки път, когато се почувствам толкова депресирана, се опитвам да си спомня думите на онова сладко хлапе. Много умно момиченце, обаче толкова грозно, че чак сладко. И мисля, че то също си знаеше истината за себе си.