— Разбира се, тате — напява саркастично Дорит.
— Във всеки случай аз все така те обичам — отбелязва баща ми, което обикновено е заключителната фраза в неговите „разговори“. А след това обикновено се разплаква. А после се чувстваш толкова ужасно, че вътрешно се заклеваш никога да не му причиняваш подобни неприятности.
Този път обаче плачът му бива рязко прекъснат от звъненето на телефона. „О, моля те, господи, нека е Себастиан!“, моля се аз, докато Миси вдига слушалката. После сестра ми закрива с ръка слушалката и казва:
— Кари, за теб е! Някакво момче!
— Благодаря — изричам хладнокръвно. Вмъквам телефона в стаята си и затварям вратата.
Трябва да е той! Кой друг може да бъде?!
— Ало? — изричам с най-спокойния си глас.
— Кари?
— Да?
— Обажда се Джордж.
— Джордж! — изписквам, като се опитвам да скрия разочарованието в гласа си.
— Прибрахте ли се благополучно?
— Разбира се.
— Радвам се. Та искам да ти кажа, че в събота вечер си прекарах страхотно. И се питах дали не би желала пак да се видим някой път.
И аз не знам дали бих желала. Обаче той пита прекалено любезно, за да му откажа. Пък и не искам да наранявам чувствата му.
— Окей — казвам.
— Има един страхотен крайпътен ресторант на средата на пътя до Касълбъри. Какво ще кажеш да отидем там следващата събота?
— Звучи страхотно.
— Ще те взема от вас около седем. Ще вечеряме в осем, а после ще те върна у вас към единайсет.
Разговорът приключва и аз се запътвам към банята, за да огледам лицето си. Изведнъж ме изпълва неистовото желание да направя някаква драстична промяна във външния си вид. Защо не взема и аз да си боядисам косата в розово и синьо като Дорит? Или да се подстрижа съвсем късо. Или да я направя платиненоруса. Вземам един молив за устни и започвам да очертавам устните си надолу. После си мацвам в средата яркочервено червило. На бузите си рисувам две огромни черни сълзи и после се отдръпвам, за да огледам резултата.
— Не е зле.
Отнасям тъжното си клоунско лице в стаята на Дорит. Сега пък тя е на телефона. От онова, което успявам да доловя, заключавам, че сравнява версии с една от приятелките й. Когато ме вижда, затваря телефона с трясък.
— Е? — питам аз.
— Е какво? — пита тя.
— Какво ще кажеш за грима ми? Чудя се дали да не отида така на даскало.
— Да не би това да е някакъв смахнат коментар за косата ми?
— Как би се почувствала, ако утре сутринта се появя в училище в този вид?
— Въобще нямаше да ми пука.
— Съмнявам се.
— Защо се държиш така гадно с мен? — изкрещява сестра ми.
— Да се държа гадно ли? — Обаче тя е права. Аз наистина се държа гадно. Защото съм в гадно, отвратително настроение.
И всичко е заради Себастиан. Понякога си мисля, че всички проблеми на този свят идват от мъжете. Ако нямаше никакви мъже, жените щяха да бъдат много щастливи.
— Стига, Дорит! Просто се пошегувах!
Дорит се хваща за главата и прошепва:
— Толкова лошо ли изглеждам наистина?
На моето тъжно клоунско лице вече не му е до смях.
Когато майка ни се разболя, Дорит непрекъснато ме питаше какво ще стане сега. А аз автоматично си лепвах усмивка, защото някъде бях чела, че ако се усмихнеш, когато си тъжен, дейността на мускулите ти ще подлъже мозъка ти и той ще те направи щастлив.
— Каквото и да се случи, ние ще се оправим — казвах на Дорит.
— Обещаваш ли ми?
— Разбира се, Дорит! Ще видиш!
— Имаш гости! — Това е гласът на Миси, която се провиква отдолу. С Дорит се споглеждаме, напълно забравили за караницата си.
После хукваме надолу по стълбите. И ето че в кухнята ни чака Себастиан. Той поглежда първо моето тъжно клоунско лице, а после розово-синята коса на Дорит. И бавно поклаща глава.
— Когато човек реши да влезе в дома на семейство Брадшоу, трябва да бъде подготвен! — изтъквам. — Тук всичко може да се случи. Всичко е възможно.
— Очевидно — казва Себастиан. Облечен е в черно кожено яке — същото, с което беше на купона у Томи Брустър, същото, с което беше и в нощта, когато писахме годината на нашето завършване на покрива на плевнята — и когато за първи път се целунахме.