— Винаги ли ходиш с това яке? — питам, докато Себастиан сменя скоростите, за да вземе завоя към магистралата.
— Не ти ли харесва? Купих си го, когато живеех в Рим.
Сякаш изведнъж ме блъсна огромна вълна. Била съм във Флорида, в Тексас и из цяла Нова Англия. Но никога не съм ходила в Европа. Дори нямам паспорт. В този момент ми се приисква поне да разполагах с такъв, за да знам как да разговарям със Себастиан. Би трябвало да направят паспорти и за гаджета.
Мъж, който е живял в Рим. Колко романтично!
— Какво си мислиш? — пита Себастиан.
Мисля си, че ти сигурно няма да ме харесаш, защото никога не съм ходила в Европа и не съм достатъчно изискана за теб. Вместо това обаче питам:
— А ходил ли си в Париж?
— Разбира се — отговаря той. — Ти не си ли?
— Не съвсем.
— Това е като да си малко бременна. Човек или е ходил някъде, или не е.
— Не съм била там лично. Обаче това не означава, че не съм била там в мислите си!
Той се засмива и отбелязва:
— Странно момиче си ти!
— Благодаря. — Поглеждам през прозореца, за да скрия самодоволната си усмивка. Изобщо не ми пука дали той ме мисли за странна или не. Просто се наслаждавам на факта, че сега съм с него.
Не го питам защо не ми се обади. Не го питам къде е ходил. Когато го заварих в нашата кухня, подпрян свойски на барплота, сякаш е бил и пребил у дома, аз се престорих, че това е нещо съвсем естествено, никаква изненада.
— Да не би да прекъсвам нещо? — попита той, като че ли самото му появяване у дома не бе достатъчно странно.
— Зависи какво наричаш прекъсване — отговорих, а вътрешностите ми изведнъж се превърнаха в диаманти, неочаквано осветени от слънцето.
— Искаш ли да излезем?
— Разбира се.
Изтичах обратно горе, за да изтрия клоунското си лице, като през цялото време си мислех, че трябваше да му откажа или най-малкото да го накарам да се поизпоти, докато ме убеди. Защото кое момиче се съгласява да излезе на среща ей така, без никакво предупреждение?! Знаех, че това мое поведение изобщо не е в моя полза — кара момчето да си мисли, че може да те потърси винаги, когато си пожелае, да те третира така, както на него му е угодно. Но просто сърце не ми даде да му откажа. Докато си нахлузвах ботушите, ми мина през ума дали скоро няма да съжалявам, че съм била толкова лесна.
Обаче вече не съжалявам. И кой въобще е измислил тези правила за ходенето по срещи?! Защо пък да не мога да бъда изключение, а?!
Той слага ръка върху крака ми. Небрежно. Сякаш двамата ходим от цяла вечност. Питам се дали, ако наистина беше така, все още щях да изпитвам същото, което изпитвам точно сега. Което е нещо като божествено замайване. И стигам до заключението, че пак щях да го изпитвам. Не мога да си представя да бъда с него и да се чувствам по различен начин.
Усещам, че започвам да губя контрол над себе си.
— Честно да ти кажа, не е кой знае какво — казва той.
— Кое? — Обръщам се рязко към него, щастието ми изведнъж бе заменено от необяснима паника.
— Европа — отговаря той.
— О! — въздъхвам с облекчение. — Европа значи.
— Преди две лета, когато живеех в Рим, обиколих всички важни места там — Франция, Германия, Швейцария, Испания, но когато се прибрах, разбрах, че няма по-хубаво място от тук!
— От Касълбъри? — ококорвам се аз.
— Разбира се. Красиво е точно като Швейцария — кимва той.
Себастиан Кид харесва Касълбъри?
— Ама аз винаги съм си представяла, че ти… че би предпочел да живееш в Ню Йорк. Или може би в Лондон. Или на някое друго вълнуващо място.
Той се смръщва и отбелязва:
— Не ме познаваш достатъчно добре. — И тъкмо съм на път да изгубя ума и дума от страх, че съм го обидила, той внезапно добавя: — Но постепенно ще ме опознаеш. — След кратка пауза продължава: — Впрочем, тъй като реших, че е време да се опознаем по-добре, сега ще те заведа да разгледаме една изложба!
— О! — Това е единственото, което мога да кажа, защото нямам никаква представа от изкуство. Защо не записах история на изкуството, когато имах такава възможност?!
Голяма загубенячка съм.
— Макс Ернст8 — продължава Себастиан. — Той е любимият ми художник. А твоят кой е?
8
Макс Ернст (1891–1976) — виден немски сюрреалист и скулптор, основател на дадаизма. — Б.ред.