Тогава реших, че да бъдеш феминистка сигурно е най-бляскавото нещо на света.
Докато не се появи „Консенсусът“, никога не бях осъзнавала мощта на книгите. Бях изчела тонове комикси, романите на Р. Дал и „Хрониките на Нарния“ от Ч.С. Луис. Но през онова лято в ума ми започна да се прокрадва идеята, че дори и една книга е в състояние да промени мисленето на хората. И тогава реших, че аз също вероятно бих могла да бъда писателка и феминистка.
На Коледа през същата тази година, докато си седяхме на масата и си похапвахме коледния сладкиш, в чието приготвяне майка ми беше изгубила цели два дни, тя направи важно съобщение. Заяви, че се връща в колежа, за да вземе магистърската си степен по архитектура. Нищо нямало да се промени, само дето от време на време вечерята щял да я приготвя баща ни.
Години по-късно майка ми получи работа в архитектурната кантора „Бийкън и Бийкън“. Обожавах след училище да ходя в офиса й, който се намираше в една антична къща в центъра на града. Във всяка стая имаше дебели меки килими, навсякъде ухаеше на хартия и мастило. Майка ми вършеше работата си на някакво смешно, наклонено бюро — чертаеше елегантни постройки с безупречна, точна ръка. Имаше двама подчинени — двама млади мъже, които буквално я обожаваха, и аз си знаех, че една жена може да бъде феминистка дори и когато обува чорапогащник, ходи на високи токчета и вдига косата си под красива барета.
Тогава си мислех, че феминизмът е свързан с начина ти на живот.
Когато станах на тринайсет, видях в местния вестник съобщение, че Мери Гордън Хауърд ще изнесе лекция и ще дава автографи върху книги в обществената библиотека. Майка ми вече не беше в достатъчно добро здравословно състояние, за да напуска къщата, затова аз реших да отида сама и да я изненадам с подписана от любимата й авторка книга. Сплетох косата си на две плитки и ги завързах с жълти панделки. Облякох жълта индийска рокля и леки сандали. Преди да изляза, се отбих да видя майка си.
Тя лежеше в леглото, а прозорците бяха с полузатворени щори. Както винаги, стаята й се огласяше от непоносимото тиктакане на стария стенен часовник, чиито зъбчати механизми безмилостно отброяваха малкото останали минути живот на моята майка.
— Къде отиваш? — попита тя. Някога топлият й глас се беше превърнал в драскане на игла на мембрана върху плоча.
— В библиотеката! — отговорих със светнали очи аз. Нямах търпение да й кажа тайната си.
— Това е много хубаво — отговори тя. — И ти си много хубава. — Пое си дълбоко дъх и продължи: — Харесвам и панделките ти. Откъде ги взе?
— От твоята стара шевна кутия.
Тя кимна и прошепна:
— Баща ми ги купи от Белгия.
Докоснах панделките, вече не чак толкова убедена, че имам право да си ги слагам.
— Не, не! — повдигна безпомощно ръка майка ми. — Носи си ги! Нали са точно за това, да бъдат носени?! Освен това — повтори — изглеждаш много красива с тях!
И после се разкашля. Ужасявах се от този звук — писклив и слаб, по-скоро безплодни опити за поемане на дъх от някое безпомощно животно, отколкото истинска кашлица. Тя си кашляше така цяла година, преди докторите да разберат, че е болна. В този момент влезе сестрата, издърпа капачката на иглата със зъби, потупа ръката на майка ми с два пръста и после умело я заби.
— Вече всичко ще се оправи, всичко ще се оправи — нареждаше тя, докато изпразваше съдържанието на спринцовката в ръката на майка ми. — А сега поспете. Ще поспите известно време, а когато се събудите, ще се почувствате по-добре.
Майка ми ме погледна в очите, намигна ми и прошепна:
— Съмнявам се. — След което притвори очи и се унесе.
Аз се качих на колелото си и изминах с него седемте километра по главната улица до библиотеката. Знаех, че закъснявам, но докато въртях педалите натам, през главата ми мина мисълта, че Мери Гордън Хауърд ще ме спаси.
Мери Гордън Хауърд ще ме познае!
Мери Гордън Хауърд ще ме види и инстинктивно ще разбере, че аз също съм писателка и феминистка и че някой ден и аз ще напиша книга, която ще промени света.
Едва ли не изправена на педалите, които въртях все по-ожесточено, аз имах огромни надежди за драматична трансформация на моя живот.
Когато стигнах библиотеката, захвърлих колелото си в храстите и се втурнах нагоре по стълбите към главната читалня.
Дванайсет редици жени седяха на сгъваеми столове. Великата Мери Гордън Хауърд, чиято долна половина от тялото бе скрита зад катедрата, стоеше пред тях. Изглеждаше като жена, облечена за битка — в прилепнал по тялото й костюм с цвета на рицарска броня, усещането за която се подсилваше от огромните подплънки на раменете й. Незнайно защо, но във въздуха долових някаква странна враждебност, затова благоразумно се скрих зад един шкаф с книги.