— Да? — излая великата писателка на една жена от първата редица, която тъкмо вдигаше ръка. Беше нашата съседка, госпожа Агноста.
— Онова, което казвате, звучи много добре — започна предпазливо госпожа Агноста. — Но ако жената не се чувства нещастна с живота, който води? Така де, не съм много убедена, че животът на дъщеря ми би трябвало да е по-различен от моя. Всъщност много ще се радвам, ако дъщеря ми се устрои точно като мен!
Мери Гордън Хауърд се намръщи. На ушите си имаше огромни сини камъни. Когато вдигна ръка, за да оправи едната си обеца, на китката й забелязах правоъгълен диамантен часовник. Не знам защо, но някак си не бях очаквала от Мери Гордън Хауърд да носи толкова бижута. А после да приведе глава като бик и да се вторачи право в очите на госпожа Агноста, сякаш се канеше да я нападне. За момент аз наистина се уплаших за съдбата на нашата съседка, която без никакво съмнение нямаше абсолютно никаква представа в какво се е забъркала и просто си е търсела някакъв повод да разнообрази скучния си следобед.
— Това отношение, скъпа, се дължи на факта, че ти си една класическа нарцистична персона! — заяви тържествено Мери Гордън Хауърд. — Ти си толкова влюбена в себе си, че си представяш, че всяка жена би могла да е щастлива само ако прилича на теб. Ти си точно онова, което имам предвид, когато говоря за жени, които са спънки за прогреса на останалите жени!
Това си беше почти самата истина. Защото, ако зависеше от госпожа Агноста, всички жени би трябвало да прекарват времето си в месене на сладкиши и търкане на тоалетни.
Мери Гордън Хауърд огледа залата, стиснала триумфално устни.
— А сега, ако вече нямате въпроси, за мен ще бъде удоволствие да ви дам автографи!
Разбира се, че нямаше повече въпроси. Просто публиката беше прекалено уплашена, за да пита каквото и да било.
Наредих се на опашката, здраво стиснала „Консенсусът“ на майка ми до гърдите си. Главната библиотекарка госпожица Детутен, която познавах, откакто се помня, стоеше точно до писателката и й подаваше книгите за автографи. Мери Гордън Хауърд въздъхна раздразнено няколко пъти. Накрая се обърна към главната библиотекарка и промърмори:
— Нещастни, непросветени домакини!
В този момент пред мен бяха останали още само двама човека. „О, не! — прииска ми се да протестирам. — Това изобщо не е вярно!“ Прииска ми се също така да можех да й кажа за майка ми и как „Консенсусът“ бе променил живота й.
Госпожица Детутен се сви и се изчерви от неудобство. Точно тогава обаче вдигна очи и ме забеляза.
— Виж ти! Но това е Кари Брадшоу! — възкликна тя с малко прекалено сладникав глас, като че ли точно аз бях човекът, когото Мери Гордън Хауърд би желала да види.
Стиснах здраво книгата пред гърдите си. Нито едно мускулче по лицето ми не бе в състояние да се помръдне. Представях си как изглеждам в очите на другите — със скована челюст и устни, замръзнали в глупава, хрисима усмивка.
„Горгоната“, както вече бях започнала да мисля за писателката, погледна към мен, огледа ме от горе до долу, а после продължи да се подписва на книгите.
— Кари ще става писателка! — продължи да се разнежва главната библиотекарка. — Нали така, Кари?
Кимнах.
Това очевидно привлече вниманието на Горгоната. Тя остави химикалката си на масата и попита:
— И защо?
— Моля? — прошепнах, вече цялата плувнала в пот.
— Защо искаш да бъдеш писателка?
Погледнах към госпожица Детутен за помощ. Обаче тя изглеждаше точно толкова ужасена, колкото бях и аз.
— Аз… аз… не знам… — запелтечих.
— Ако не можеш да се сетиш за напълно основателна причина да направиш нещо, просто не го прави! — отсече Горгоната. — Става писател само онзи, който има какво да каже на света! И то трябва да бъде доста интересно! Така че, щом нямаш нищо за казване, по-добре не ставай писателка! Стани нещо полезно — например лекар.
— Благодаря ви — прошепнах.
Горгоната вдигна ръка за книгата на майка ми. За миг си представих как я дръпвам от нея и побягвам, но точно тогава бях прекалено уплашена, за да сторя каквото и да било. Горгоната надраска името си с остър, миниатюрен почерк.