— Благодаря ти за присъствието, Кари! — обади се главната библиотекарка, докато ми връщаха книгата.
Чувствах се прекалено безсилна, за да карам велосипед. Приседнах на бордюра, опитвайки се да изчеткам праха от егото си. Изчаках отровните вълни на срама да преминат през мен, а когато го направиха, аз се изправих с усещането, че съм изгубила посоката в живота си. После скокнах на колелото си и се прибрах у дома.
— Как мина? — прошепна майка ми по-късно, когато се събуди. Аз седях на стола до леглото й и държах ръката й. Майка ми винаги бе полагала големи грижи за ръцете си. Ако човек погледнеше само ръцете й, никога не би се досетил, че е толкова болна.
Свих рамене и отговорих:
— Нямаха книгата, която исках да взема.
— Е, може би следващия път — кимна майка ми.
Така и не казах на майка ми как съм ходила да се срещна с нейната любима писателка Мери Гордън Хауърд. Не й казах, че Мери Гордън Хауърд е подписала нейната книга. И естествено не й казах, че Мери Гордън Хауърд не е никаква феминистка. Как можеш да бъдеш феминистка, щом се отнасяш към останалите жени като с боклуци?! Значи не си никаква феминистка, а просто поредното гадно момиче от рода на Дона Ладона. Не разказах на никого за тази случка. Но тя си остана с мен подобно на ужасен побой, който си в състояние да изтикаш от ума си, но никога не успяваш да забравиш.
И до днес, сещайки се за нея, изпитвам лекичък срам. А исках Мери Гордън Хауърд да ме спаси!
Ала това беше много отдавна. Вече не съм онова момиче. И не е необходимо да се срамувам от каквото и да било. Обръщам се на другата страна и подпъхвам възглавницата под бузата си, мислейки си за срещата си със Себастиан.
И вече нямам нужда да бъда спасявана.
11.
Жестоката конкуренция
— Носят се слухове, че Дона Ладона ходи със Себастиан Кид — казва Лали, докато оправя очилата си за плуване.
Какво! Преструвам се, че оправям презрамките на банския си, докато се опитвам да се успокоя. А после изричам небрежно:
— Така ли? И откъде го чу?
— Казала на двете Джен и те сега го разправят наляво и надясно.
— Може просто да си измисля — отбелязвам, като опъвам крака.
— И защо да си измисля?
Заставам до нея на ръба на басейна и свивам рамене.
— Готови, скачайте! — командва треньорът Нипси.
И когато двете политаме напред, аз изненадващо се провиквам:
— Аз ходих на среща със Себастиан Кид!
Улавям шокираното й изражение, когато тялото й се гмурва във водата.
Водата е хладна, не повече от двайсет и пет градуса. Плувам една обиколка, обръщам се и когато виждам, че Лали ме настига, започвам следващата.
Лали е по-добра от мен в плуването, но аз пък съм по-добра в скоковете. Вече осем години двете сме в жестока конкуренция една с друга и една срещу друга. Ставали сме в четири сутринта, наливали сме се със странни отвари със сурови яйца и други работи, за да станем по-силни, прекарвали сме седмици наред по плувни лагери, правили сме си малки номера, измисляли сме си танци на победата, рисували сме лицата си в цветовете на училището. Треньори са ни крещели, майки са ни наказвали, хлапета са ревали заради нас. Години наред всички ни смятат за много лоша комбинация, но досега никой не е успял да ни раздели.
От нас се иска да направим изтощителен рунд от осем обиколки. На шестата обиколка Лали ме изпреварва и когато удрям стената, тя вече стои над мен, пълнеща с капки вода моя коридор.
— Страхотен начин да повдигнеш състезателния ни дух! — изрича, докато двете плясваме длани за поздрав.
— Само дето си е чистата истина — отбелязвам, грабвам хавлиената си кърпа и започвам да подсушавам косата си.
— Какво!
— Снощи. Дойде у дома. Ходихме на музей. А после ме покани на гости у тях и така нататък.
— Аха! — Тя свива крак и го придърпва към тялото си.
— И той е живял едно лято в Рим! И… — оглеждам се, за да съм сигурна, че никой не ни чува, — гризе ноктите си!
— Ясно, Брадли.
— Лали — прошепвам, — говоря ти напълно сериозно!
Тя прекратява с разтягането и ме поглежда. В продължение на няколко секунди като че ли ми се сърди. А после се ухилва и изтърсва: