— Смешно, нали?
— Направо заразително.
— Тогава ти защо не се смееш?
— Смея се. Но повече обичам да гледам как ти се смееш.
— Сериозно?
— Аха. Кара ме да се чувствам щастлив.
Прегръща ме през раменете и двамата влизаме в библиотеката.
Отвеждам го на четвъртия етаж. Тук не идва почти никой, защото всички книги са по инженерно дело и ботаника и някакви известни само на шепа хора научни изследвания, за които повечето читатели няма да си направят труда да катерят стълбите чак до четвъртия етаж. В средата на залата има старо канапе, тапицирано с басма.
Разговаряме най-малко от половин час, когато внезапно ни стряска нечий гръмовен, гневен глас.
— Здравей, Себастиан! Чудех се къде изчезна!
Себастиан се намира върху мен. Аз поглеждам над рамото му и съзирам Дона Ладона, увиснала до нас като гневна валкирия. Скръстила е ръце пред гърди, за да подчертае още повече обилната си гръд. Ако гърдите можеха да убиват, вече щях да бъда мъртва.
— Отвратителен си! — просъсква тя на Себастиан, а след това пренасочва вниманието си към мен. — А ти, Кари Брадшоу, ти си още по-лоша и от него!
— Просто не разбирам — повтарям за кой ли път едва чуто аз.
— Кари, много съжалявам! — гледа ме виновно Себастиан. — Нямах никаква представа, че тя ще реагира толкова драстично!
„Как така да е «нямал представа»?“ — питам се аз с все по-нарастващ гняв. Утре цялото училище ще гръмне за нас. И аз ще бъда тази, която ще изглежда в очите на другите или като пълна глупачка, или като кучка.
Себастиан е поставил едната си ръка върху волана и почуква по фалшивата дървена инкрустация с изгризания си нокът, като че ли и той е точно толкова объркан, колкото съм и аз. Вероятно би трябвало да му се развикам, обаче той изглежда такова олицетворение на невинността, че сърце не ми дава да го направя.
Поглеждам го и този път аз скръствам ръце.
— Все пак ходиш ли с нея?
— Сложно е.
— В какъв смисъл?
— Че не е толкова просто.
— Това е като да си малко бременна. Или си, или не си!
— Всъщност не ходя с нея, обаче тя си мисли, че ходя!
И чия грешка е това, моля ви се?
— Ти не можеш ли да й кажеш, че не ходиш с нея?
— Не е толкова лесно. Тя се нуждае от мен!
Сега вече чашата ми наистина преля. И как точно да реагира на подобна глупост едно уважаващо себе си момиче? Дали от мен се очаква да приплача: „О, не! Аз също имам нужда от теб!“ Пък и какви са тези джентълменски отживелици с нуждите?
Той влиза в алеята пред нашата къща и спира колата.
— Кари…
— Може би трябва да тръгвам.
Знам, че в гласа ми се усеща известна горчивина. Но какво друго бих могла да сторя? Ами ако той харесва Дона Ладона повече от мен, а мен ме използва само за да я накара да го ревнува?
Излизам от колата и трясвам вратата зад гърба си.
Втурвам се нагоре към къщата ни. Почти съм стигнала до главния вход, когато чувам зад себе си дългоочакваните забързани стъпки.
Той сграбчва ръката ми и прошепва:
— Не си тръгвай така! — Позволявам му да ме обърне и да плъзне пръсти в косата ми. — Не ме оставяй! — прошепва и приближава лице към моето. — А може би аз имам нужда от теб!
12.
Невинаги можеш да имаш онова, което искаш
— Маги, какво става?
— Нищо! — отсича хладно тя.
— Сърдиш ли ми се за нещо? — ахвам.
Тя се заковава на място, обръща се и ме изпепелява с поглед. И ето я и нея — международната женска физиономия, която казва: „Бясна съм ти и ти би трябвало да знаеш защо, но не мисли, че ще ти се обяснявам!“
— Какво толкова съм направила?
— По-скоро какво не си направила!
— Добре де, какво тогава не съм направила?
— Ти ми кажи! — тросва ми се тя и тръгва напред по коридора.
Прехвърлям в главата си куп сценарии, но не се сещам за нищо, което да ми помогне.
— Маги! — хуквам след нея по коридора. — Съжалявам, че не съм направила нещо! Но, честно да ти кажа, не знам какво е това нещо!
— Себастиан! — изстрелва тя.
— Моля?
— Ти и Себастиан! Пристигам аз тази сутрин в даскало и се оказва, че всички знаят за вас. Всички, с изключение на мен! А уж се предполага, че съм една от най-добрите ти приятелки!