Выбрать главу

Вече сме почти пред вратата на актовата зала, където ще трябва да вляза със съзнанието, че ще се изправя пред враждебността на приятелите на Дона Ладона, както и на цяла армия хлапета, които мечтаят да станат нейни приятели.

— Маги! — примолвам й се аз. — Просто се случи! Много бързо! И нямах много време да ти се обаждам. Смятах да ти кажа днес!

— Обаче Лали знаеше! — отсича тя, като отказва да ми се върже.

— Просто Лали беше там! Двете бяхме на плуване, когато той дойде да ме вземе!

— Е, и?

— Хайде де, Маги! Последното, което сега ми трябва, е и ти да си ми сърдита!

— Ще видим! — отсича тя и разтваря вратите на залата. — Ще поговорим по-късно!

— Окей — въздъхвам, а тя тръгва пред мен. Аз се плъзвам покрай стената и с бързи стъпки се насочвам към задължителното си място, като се старая да не привличам общественото внимание. Когато накрая стигам до моята редица, се заковавам на място, осъзнавайки, че нещо не е наред. Ама никак. Оглеждам за буквата „Б“, за да се уверя, че не съм сбъркала.

Обаче не съм. Но на моето място сега седи Дона Ладона.

Оглеждам се за Себастиан, но от него ни следа. Страхливец! Нямам никакъв избор. Ще се наложи да се оправям сама.

— Извинете — промърморвам, като минавам покрай Сузи Бек, която от две години насам носи черно през всеки божи ден от живота си; Ралф Боменски — крехко момче с прозрачна бяла кожа, чийто баща е собственик на бензиностанция и кара Ралфи да работи там в студ и в пек; и Елън Брак, която е висока метър и осемдесет и три и създава впечатлението, че би предпочела да потъне в земята — чувство, което точно в този момент напълно споделям.

Дона Ладона обаче се прави, че изобщо не забелязва приближаването ми. Косата й прилича на гигантско семе от глухарче и пречи на всички зад нея да виждат. Разговаря оживено с Томи Брустър. Това е най-дългият разговор между тях, на който съм ставала свидетел. От друга страна, връзва се, тъй като Томи е част от нейната клика. Говори толкова високо, че се чува на практика от три редици разстояние.

— Някои хора тук просто не си знаят мястото — казва. — Всичко се свежда до спазване на реда! Знаеш ли какво става с пиленцата, които не си стоят на мястото?

— Не — отговаря тъпо Томи. Той ме забелязва, обаче бързо връща погледа си там, където му е мястото — върху лицето на Дона Ладона.

— Просто биват изкълвани до смърт! От другите пиленца! — изрича злокобно Дона.

Окей. Стига толкова. Не мога цял ден да стоя тук. Горката Елън Брак вече се чуди къде да си дене краката. Защото тук просто няма място за двама.

— Извинявай — изричам учтиво.

Никаква реакция. Дона Ладона продължава с тирадата си.

— И на всичко отгоре се опитва да открадне гаджето на друго момиче!

Виж ти! Че през последните няколко години Дона Ладона е откраднала гаджетата на всички други момичета — просто за да им покаже, че може.

— И обърни внимание, че казах „опитва се“! Защото най-жалкото от всичко е, че не е успяла! Снощи той ми се обади и ми каза каква… — Тук се привежда и прошепва някаква дума в ухото на Томи, за да не мога да я чуя — … е тя! — довършва силно.

Томи се залива от смях.

Себастиан й се е обадил?

Няма начин! Няма да й позволя да ме надвие!

— Извинявай! — повтарям, но този път доста по-силно и с много по-голям авторитет. Сега, ако не се обърне, ще изглежда като пълна глупачка.

Тя се обръща. Очите й се плъзват по мен като бавно горяща киселина.

— Кари — казва. Усмихва се. — Тъй като ти очевидно си човек, който обича да променя правилата, реших, че днес бихме могли да си разменим местата.

Умно. Но за нещастие не е позволено.

— Защо не вземем да си ги разменим някой друг път? — предлагам.

— Уууууу! — превзема се присмехулно тя. — Да не би да се страхуваш, че ще загазиш с даскалите, а? Такава примерна ученичка като теб? Не искаш да си разваляш безценното досие, а?

Томи отмята глава назад, като че ли това също е адски смешно. Господи! И пръст да му покажеш на това момче — ще се засмее!

— Добре тогава — отсичам. — Щом не желаеш да се преместиш, очевидно ще се наложи да седна върху теб!

Детинско, да. Но ефективно.

— Не би посмяла!

— Така ли? — И вдигам чантата си, сякаш се каня да я стоваря върху главата й.