— Извинявай, Томи — изрича тя и се изправя. — Обаче някои хора са твърде големи недорасляци, за да заслужават вниманието ми!
И профучава покрай мен, като нарочно стъпва върху крака ми. Аз се преструвам, че не съм я усетила. Но дори когато нея вече я няма, за мен няма успокоение. Сърцето ми бие като цял духов оркестър. Ръцете ми треперят.
Себастиан наистина ли й се е обаждал?
И къде е, между другото, той?
Успявам да преживея събранието, като не спирам да се коря заради поведението си. Какво съм си мислела? Защо трябваше да вбесявам най-влиятелното момиче в училище заради някакво си момче? Защото възможността ми се предостави сама — ето защо. И аз я приех. Не успях да се въздържа. Което вероятно ме прави и не особено логичен, а може би и не особено добър човек. Сега вече наистина ще загазя. И сигурно си го заслужавам.
Ами ако всичко това продължи до края на годината? Ако всички продължат да ми се сърдят чак дотогава?
Ако го направят, ще напиша книга за тях. Ще я изпратя на летния семинар по творческо писане и този път ще ме включат в него! После ще се преместя в Ню Йорк, ще си намеря нови приятели и ще натрия носовете на всички тук!
Но точно когато тътрим крака на излизане от залата Лали ме намира и казва:
— Много се гордея с теб! Не мога да повярвам как храбро се опълчи на Дона Ладона!
— О, нищо особено — свивам рамене.
— През цялото време ви наблюдавах! Опасявах се, да не би да вземеш да се разревеш или нещо подобно, но ти не го направи. Браво!
Е, надали бих могла да бъда определена като ревла. Никога не съм била такава. И все пак…
Към нас се присъединява и Мишката.
— Мислех си… — казва, — може би ти, аз, Дани и Себастиан бихме могли да излезем на двойна среща, когато Дани ми дойде на гости.
— Защо не?! — кимвам, но вътрешно ми се иска да не го беше казвала пред Лали. Сега, когато Маги ми се сърди, последното, от което имам нужда, е Лали също да се нацупи. — Може всички да вземем да излезем заедно. Като група! — подчертавам, като поглеждам Лали. — Все пак откога имаме нужда от гаджета, за да се забавляваме, а?
— Права си! — потвърждава Мишката, автоматично усетила насоката на мисълта ми. — Нали знаеш какво казват хората? „Жената има нужда от мъж толкова, колкото рибата — от велосипед!“
Всички кимваме задружно. Рибата може и да няма нужда от велосипед, но със сигурност има нужда от приятели.
— Ох!
Някой ме боцва в гърба. Обръщам се, очаквайки да видя някой от прислугата на Дона Ладона. Вместо това обаче зървам Себастиан — боде ме с молив и се смее.
— Как си? — пита.
— Много добре! — натъртвам саркастично. — Дона Ладона беше седнала на мястото ми на общото събрание!
— Ъхъ — изрича той неопределено.
— Теб обаче не те видях в актовата зала.
— Защото не бях там.
— А къде беше? — Боже, не мога да повярвам, че това излезе от моите уста! Кога се превърнах в негова майка?
— Има ли някакво значение? — пита той.
— Имаше сцена. С Дона Ладона.
— Браво.
— Беше много грозно. Сега тя вече наистина ме мрази!
— Нали знаеш моето мото? — отбелязва той, като закачливо ме тупва по носа с молива си. — Прави каквото правиш, но никога не се забърквай в женски разправии! Какво ще правиш този следобед? Пропусни тренировката по плуване и хайде да отидем някъде!
— Ами Дона Ладона? — Това е най-невинният начин, по който мога да го попитам дали й се е обаждал.
— Какво за нея? Искаш и тя да дойде ли?
Изпепелявам го с поглед.
— В такъв случай забрави за нея! Тя не е важна — казва той, докато заемаме местата си в часа по математика.
„Той е прав“, казвам си аз, докато отварям учебника си на главата за „пакостливите“ цели числа. Дона Ладона не е важна. Важна е висшата математика, както и „пакостливите“ цели числа. Човек никога не знае кога някое подобно число ще се появи и ще му провали цялото уравнение. Вероятно точно така гледа на мен и Дона Ладона. Че аз съм пакостливо цяло число и трябва да бъда спряна.
— Кари?
— Да, господин Дъглас?
— Би ли излязла на дъската, за да довършиш това уравнение?
— Разбира се!
Грабвам един тебешир и се вторачвам в числата на черната дъска. Кой би повярвал, че висшата математика ще се окаже по-лесна от ходенето по срещи?!