Идва ми да се разкрещя: „Стига толкова!“ Обаче не мога да го направя — не и когато се опитвам да придружа приятелката си до кабинета на някакъв съмнителен доктор, който трябва да й даде рецепта за противозачатъчни. Затова, когато поглеждам часовника си и виждам, че дванайсет и половина вече минава, й предлагам да се отбием в най-близката бензиностанция.
— Защо? — пита Маги.
— Там продават карти.
— Ние нямаме нужда от карта.
— Ти какво, да не би да си мъж?! — Отварям жабката и поглеждайки съдържанието й, ме изпълва отчаяние. Празна е! — Освен това имаме нужда и от цигари!
— Проклетата ми майка! — просъсква Маги. — Опитва се да ги спре, разбираш ли! Много я мразя, когато тръгне да се опитва.
За щастие, проблемът с цигарите отвлича вниманието ни от главния проблем, че сме изгубени, че се намираме в най-опасния град на щата Кънектикът и че сме загубеняци. Все пак този въпрос е напълно достатъчно основание, за да ни отведе до някаква бензиностанция, където съм принудена да флиртувам с някакъв пъпчив бензинджия, докато Маги пишка притеснено в мръсната тоалетна.
Показвам на бензинджията листчето хартия, на което е написан адреса на доктора, и той казва:
— О, тук е! Завивате зад ъгъла и сте там! — А после започва да изобразява различни фигури с пръсти върху стената на постройката.
— Хей, много те бива да правиш зайчета! — хваля го аз.
— Знам — кимва сериозно пъпчивецът. — Смятам скоро да напусна тази работа. Ще ходя да правя театър на сенките по детски партита.
— Сигурна съм, че няма да останеш без клиентела! — Изведнъж се изпълвам с необясними топли чувства към този сладък, пъпчив младеж, който иска да прави театър на сенките за децата. Толкова е различен от нашите съученици в гимназията! А после Маги се появява и аз я натъпквам в колата, изобразявам с пръсти фигурка на лаещо кученце и двете побързваме да се изнижем оттам.
— Това пък какво беше? — изумява се приятелката ми. — С ръката. Откога правиш фигурки с пръсти?
Иска ми се да й отговоря: „Откакто ти реши да започнеш да правиш секс, а не ми каза.“ Но не изричам нищо. Вместо това казвам:
— Винаги съм можела да ги правя. Просто досега не си ме забелязвала.
Адресът на въпросния доктор е на уличка с малки къщички, натъпкани една до друга. Когато стигаме до номер 46, двете с Маги се споглеждаме, сякаш това не може да бъде истина. Кабинетът е просто поредната къщичка — дребна, синя, с червена врата. Зад къщата има друга врата, върху която виси надпис: „Лекарски кабинет“ Но сега, когато най-сетне сме открили така търсения лекар, Маги е ужасена.
— Не мога да го направя! — изписква и се отпуска върху волана. — Не мога да вляза!
Знам, че би трябвало да съм й бясна, задето ме накара да дойдем чак до Ийст Милтън за нищо, но не го правя, защото отлично си давам сметка как се чувства. Вкопчила се е като удавник за сламката на миналото, иска й се нещата да са такива, каквито винаги са били, изпитва огромен страх да направи крачка напред към бъдещето си. И е права, защото кой знае какво му е подготвило бъдещето?! От друга страна, вече е твърде късно да се връща назад.
— Знаеш ли какво ще направим? — отсичам. — Ще вляза и ще проверя как стоят нещата там. Ако всичко е наред, ще се върна и ще те взема. Ако не се върна до пет минути, викай полиция!
На вратата е лепнато листче хартия, на което пише: „Чукайте силно!“ Чукам силно. Чукам толкова силно, че почти ожулвам кокалчетата на ръката си.
Вратата се открехва и в пролуката се подава жена на средна възраст със сестринска униформа.
— Да? — пита.
— Приятелката ми има час за преглед.
— За какво? — пита делово сестрата.
— За рецепта за противозачатъчни — прошепвам.
— Вие ли сте тази приятелка? — извисява глас тя.
— О, не! — извиквам втрещено и крайно възмутено. — Приятелката ми е в колата отпред!
— Тогава да идва бързо, защото днес докторът е много зает!
— Окей — кимвам. Чувствам главата си като една от онези дребни играчки, които шофьорите на камиони поставят на предното си стъкло.
— Хайде, или бързо води „приятелката“ си, или влизай! — командва сестрата.
Обръщам се и помахвам енергично на Маги. И за първи път през живота си тя взема, че излиза.