Влизаме. Намираме се в миниатюрна чакалня, която вероятно е била стаята за закуска на оригиналната къща. Тапетите по стените са с изрисувани чайничета. Има шест метални стола и масичка от изкуствено дърво, върху която са разпръснати броеве от детски списания. На един от столовете седи момиче приблизително на нашата възраст.
— Докторът скоро ще ви приеме — казва сестрата на Маги и излиза от чакалнята.
Ние сядаме.
Поглеждам към момичето, което се е вторачило в нас с неприкрита враждебност. Косата й е подстригана по странен начин — къса отпред и много дълга отзад. Очната й линия се извива плавно като криле и създава илюзията, че очите й всеки момент ще излетят от лицето й. Изглежда тъпа и нещастна и дори малко гадна. Всъщност изглежда така, като че ли иска да ни пребие. Опитвам се да й се усмихна, но тя ме смразява с поглед и с многозначителен жест грабва едно списание от масичката. Но после веднага го хвърля обратно и пита троснато:
— Ти какво гледаш, ма?!
Точно сега няма да мога да понеса още една женска битка, затова отговарям колкото ми е възможно по-любезно:
— А, нищо!
— Гледай да е нищо!
— Нищо не е, кълна се!
И накрая, преди това мъчение да продължи безкрайно, вратата най-сетне се отваря и оттам излиза сестрата, прегърнала друга тийнейджърка. Момичето прилича досущ на приятелката си, само дето плаче тихичко и бърше сълзи с опакото на ръката си.
— Всичко мина добре, скъпа! — казва сестрата с изненадваща любезност. — Докторът казва, че ще се оправиш! През следващите три дена никакви аспирини! И никакъв секс най-малко две седмици!
Момичето кимва, но продължава да плаче. Приятелката му скача и обгръща раменете му.
— Хайде, Сал! Всичко е наред! Ще се оправиш!
И с един последен кръвнишки поглед към нас извежда приятелката си.
Сестрата поклаща глава, после се обръща към Маги и казва:
— Докторът е готов да ви приеме.
— Маги — прошепвам, — не си длъжна да го правиш! Можем да отидем и другаде…
Обаче Маги се изправя с невиждана до момента решителност и заявява:
— Длъжна съм да го направя!
— Точно така, скъпа! — казва мило сестрата. — Много по-добре е да се вземат превантивни мерки! Де да можехте всички млади момичета да се сещате да вземате мерки по-навреме!
И по незнайно какви причини гледа право към мен.
Хей, госпожо! По-полека! Аз още съм девствена!
Но може би не за дълго. Може би няма да е зле и аз да си взема някакви противозачатъчни. Просто за всеки случай.
Минават десет минути и Маги излиза ухилена до уши. Изглежда така, сякаш от раменете й е паднал огромен товар. Не спира да благодари на сестрата. Всъщност толкова много й благодари, че се налага да й напомня, че трябва да се връщаме на училище. А навън ми казва:
— Беше много лесно! Даже не се наложи да се събличам! Пита ме единствено кога ми е била последната менструация.
— Супер! — отбелязвам, докато влизам в колата. Обаче все още не мога да се освободя от образа на плачещото момиче, което излезе преди нея. Защо плачеше? От тъга или от облекчение? Или просто беше уплашена? От каквото и да е плакала обаче, беше ужасно. Смъквам малко стъклото на прозореца и запалвам цигара. После внезапно изричам:
— Маги, как всъщност научи за този доктор? Ама този път истината!
— Питър ми каза за него.
— Той пък откъде знае?
— Дона Ладона го е насочила — прошепва приятелката ми.
Кимвам и издишвам кълбо дим в студения въздух навън.
Осъзнавам, че все още не съм готова за всичките тези глупости.
14.
Дръж се здраво
— Миси! — провиквам се, докато чукам на вратата на банята. — Миси, банята ми трябва!
Никакъв отговор.
Накрая:
— Имам работа!
— Каква?
— Не е твоя работа!
— Миси, моля те! Себастиан ще пристигне след половин час!
— Е, и? Ще почака!
„Не може да чака“ — казвам си аз. Или по-точно аз не мога да чакам. Нямам търпение да се измъкна от тази къща. Нямам търпение да се махна оттук!
Това си го повтарям вече цяла седмица. Иначе „махането оттук“ е неопределено. Сигурно просто искам да се махна от живота си.
През последните две седмици, от онази случка в библиотеката насам, двете Джен непрекъснато ме преследват. Надничат в басейна, докато съм на тренировка, и издават разни животински звуци, когато правя скокове. Вървят след мен до мола, до супермаркета и дори до аптеката, където имаха вълнуващото преживяване да ме наблюдават как си купувам тампони. А вчера открих в шкафчето си картичка. Беше с анимационна картинка на басет с термометър в уста и бутилка топла вода на главата. Над оригиналното пожелание „Оздравявай скоро“ някой беше написал: „Не“, а отдолу „Дано скоро пукнеш!“.