— Дона никога не би написала подобно нещо! — опита се да я защити Питър.
Маги, Мишката и аз го смразихме с погледи.
Той вдигна ръце и запелтечи:
— Добре де, нали искахте мнението ми? Това е моето мнение!
— Че кой друг би могъл да го стори? — изтъкна Маги. — Тя има най-основателната причина.
— Не е задължително! — отсече Питър. — Виж какво, Кари, не искам да те обиждам, но истината е, че Дона Ладона дори няма представа коя си!
— Вече има! — контрира го Мишката.
— И как така няма да знае коя е Кари?! — ахна ужасено Маги.
— Нямам предвид, че тя не знае коя е Кари Брадшоу в буквалния смисъл на думата. Но Кари Брадшоу не е сред основните й приоритети.
— Много благодаря! — изрекох саркастично и установих, че вече наистина почвам да мразя това момче.
А после се вбесих, че Маги ходи с него. А след това избеснях, че Мишката му е приятелка. А сега съм бясна на сестра ми Миси задето от два часа виси в банята и не мога да вляза.
— Влизам! — изричам заплашително и натискам бравата. Не е заключена. Заварвам Миси седнала във ваната с крака, намазани с коламаска.
— Ако нямаш нищо против… — просъсква тя и дръпва рязко завесите на ваната.
— Ти ако нямаш нищо против! — натъртвам и се запътвам към огледалото. — Стоиш тук вече двайсет минути! Трябва да се приготвям!
— Какво ти става напоследък, Кари?
— Нищо! — изръмжавам.
— По-добре вземи си оправи настроението, защото и на Себастиан надали ще му бъде приятно да те търпи такава!
Напускам банята с гръм и трясък. Връщам се в стаята си, грабвам „Консенсусът“, отварям на заглавната страница и се вторачвам вбесено в миниатюрния подпис на Мери Гордън Хауърд. Все едно го е писала вещица. Сритвам книгата под леглото си. Тръшвам се на него и закривам лице с ръце.
Изобщо нямаше да си спомня за тази проклета книга и за още по-проклетата Мери Гордън Хауърд, ако не бях прекарала последния час в издирване на специалната ми чанта — онази от Франция, която майка ми ми остави. Изпитваше огромна вина, че си я е купила, защото била прекалено скъпа. Въпреки че беше платила за нея със собствените си пари и винаги казваше, че всяка уважаваща себе си жена трябва да има поне една качествена чанта и поне един чифт качествени обувки.
Тази чанта е едно от най-ценните неща, които притежавам. Отнасям се с нея като с бижу — нося я само в много специални случаи, а после винаги я връщам в платнената й торбичка, а оттам — в кутията й. Държа тази кутия в задната част на гардероба ми. Само дето този път, когато отворих гардероба, за да я извадя, тя не беше там. Вместо нея открих „Консенсусът“, която също беше скрита в задната част на гардероба ми. За последен път бях носила тази чанта преди шест месеца, когато двете с Лали ходихме на разходка до Бостън. Тогава тя не отлепи очи от чантата ми и непрекъснато ме питаше дали някой път не може да я вземе назаем, а аз, без да искам, се съгласих, въпреки че от мисълта за Лали с чантата на майка ми ме побиваха тръпки. Човек би си помислил, че нея също ще я побият тръпки — достатъчно, за да не си прави устата. След това пътуване си спомням съвсем ясно, че прибрах чантата на мястото й, защото реших никога повече да не я използвам, докато не отида в Ню Йорк. Обаче после Себастиан предложи да ме заведе на вечеря в някакъв тузарски френски ресторант в Хартфорд, наречен „Браунстоун“ — а ако това не е специален случай, не знам какво друго би могло да бъде.
А сега чантата я няма. И целият ми свят се разпада.
Дорит! От кражба на обеци е преминала директно към кражба на чантата ми!
Нахлувам в стаята й.
От една седмица насам Дорит е необичайно тиха. Не причинява обичайните си неприятности, което само по себе си е достатъчно подозрително. А сега си лежи на леглото и разговаря по телефона. На стената над нея има плакат с котка, люлееща се на клон. Отдолу пише: „Дръж се здраво.“
Дори слага ръка върху слушалката и се обръща към мен.