— Ама нали Маги ходи с теб?
— И аз така си мислех.
Отнасяме подносите си на нашата обичайна маса. Фешъните се намират в другия край на стола, близо до автоматите за кафе и десерти. В качеството си на най-големи в даскало и ние би трябвало да сядаме до тях. Обаче двамата с Уолт отдавна бяхме стигнали до извода, че гимназията е като Индия — перфектният пример за кастовата система, и се бяхме заклели никога да не допринасяме за утвърждаването й, поради което никога не сменихме масата си. За нещастие, подобно на повечето протести срещу стадните инстинкти на човешката природа, и нашият си остава в общи линии незабелязан.
По едно време към нас се присъединява Мишката и двамата с Уолт започват да си говорят за латински — предмет, по който и двамата са по-добри от мен. А след това се появява и Маги. Маги и Мишката се разбират донякъде, обаче Мишката твърди, че не желае да се сближава твърде с нея, защото била прекалено емоционална. Според мен прекомерната емоционалност е интересно качество и разсейва хората от личните им проблеми. И в доказателство на това Маги всеки момент ще избухне в сълзи.
— Току-що бях привикана в кабинета на психоложката! Отново! Твърди, че пуловерът ми бил твърде перверзен!
— Възмутително! — припявам аз.
— Кажете сега, не смятате ли, че тази жена нарочно ми е взела мерника? — пита, като се настанява между Уолт и Мишката. — Заявих й, че в тази гимназия няма униформи и тя няма никакво право да ми казва какво да облека!
Мишката улавя погледа ми и се подхилва. Вероятно си спомня същото, което си спомням и аз — оня път, когато Маги я върнаха от сбирката на момичетата скаути, защото униформата й беше прекалено къса. Добре де, тогава бяхме на седем, но когато човек живее цяла вечност все в едно и също малко градче, помни подобни неща.
— А тя какво ти отвърна? — питам.
— Каза, че този път нямало да ме върне у дома, но ако пак ме видела с този пуловер, щяла да ме отстрани от занятия!
— Ама че кучка!
— Как може да ме дискриминира така заради един пуловер?!
— Може би трябва да изпратим подписка срещу нея до училищното настоятелство. Да поискаме да я уволнят — обажда се Мишката.
Сигурна съм, че не искаше да прозвучи саркастично, обаче си прозвуча точно така. И, както и можеше да се очаква, Маги избухва в сълзи и се втурва по посока на момичешката тоалетна.
Уолт ни оглежда последователно, след което заявява:
— И сега коя от вас, кучки, ще отиде при нея?
— Хей, ама аз какво казах! — изписква с невинен гласец Мишката.
— Нищо — въздъхва той. — И без това тези кризи са си през ден.
— Аз ще отида. — Отхапвам от ябълката си и хуквам след нея, като се стрелвам като фурия през летящите врати на стола.
И налитам директно на Себастиан Кид.
— Опа! — възкликва той. — Къде е пожарът?
— Извинявай — промърморвам и автоматично някаква невидима сила ме запраща назад във времето, когато бях само на дванайсет.
— Нали това е столът? — пита той, като сочи към летящите врати. Надниква през прозорчето и допълва: — Изглежда отвратително. Няма ли друго място извън кампуса, където човек може да похапне?
Извън кампуса ли? И откога гимназия „Касълбъри“ се сдоби с кампус? И той да не би да ме кани на обяд? Не, абсурд! Не и мен! Но пък много е вероятно да не помни, че вече сме се срещали.
— Нагоре по улицата продават хамбургери. Но дотам ще ти трябва кола.
— Имам си — отговаря той.
А после просто си стоим и се гледаме. Усещам, че покрай нас минават разни хора, но не ги виждам.
— Окей. Благодаря за информацията — казва накрая.
— Няма проблеми — кимвам и едва сега си спомням, че се бях запътила да спасявам Маги.
— До скоро! — махва той и се отдалечава.
Правило номер едно: защо винаги става така, че единствения път, в който някой готин пич те заговаря, приятелката ти е в криза?
Втурвам се в тоалетната и се провиквам:
— Маги, няма да повярваш какво стана! — Надниквам под вратите и зървам обувките й в кабинката в дъното. — Маги?
— Чувствам се ужасно унизена! — извива жално тя.
Правило номер две: унизените най-добри приятелки винаги имат предимство пред готините пичове.