И ето ти следващият проблем — аз не искам френска лучена супа. Цял живот се тъпча с лук и сирене. Исках да пробвам нещо екзотично и изискано, например охлюви. Ала вече е твърде късно. Защо винаги правя онова, което иска Себастиан?!
В мига, в който вдигам чашата си, жена с червена коса и тежка прическа, червена рокля и голи крака се бутва в мен и половината от мартинито ми се излива по мен.
— Съжалявам, сладурче — изрича тя, завалвайки думите си. Прави крачка назад, оглежда онова, което възприема като романтична сцена между мен и Себастиан, и отбелязва: — Ех, любов! — След което се отдалечава с клатеща се походка, а аз се заемам да попия мартинито със салфетката си.
— Какво беше пък това? — просъсквам.
— Някаква пияна жена на средна възраст — свива рамене Себастиан.
— Но тя не може да промени възрастта си! — изтъквам.
— Вярно. Но няма нищо по-лошо от жена над определена възраст, която е прекалила с пиенето.
— Откъде ги учиш тези правила, ако мога да знам?
— Стига, Кари! Всички знаят, че жените са лоши пиячи!
— А мъжете са по-добри, така ли?
— Защо изобщо обсъждаме този въпрос?
— Защото най-вероятно смяташ, че жените не стават също така и за шофьори, и за учени, нали?
— Има и изключения — например приятелката ти Мишката.
Моля?
Лучената ни супа пристига, а разтопеното сирене отгоре още бълбука.
— Внимавай! — предупреждава той. — Много е горещо!
Въздъхвам, загребвам лъжица от лигавото сирене и започвам да духам. После отбелязвам:
— И все пак ми се иска някой ден да отида във Франция!
— Аз ще те заведа — изрича нехайно той, сякаш няма нищо по-естествено от това. — Може би още това лято.
А после се привежда напред и развълнувано започва да ми излага внезапния си план:
— Ще тръгнем от Париж. После ще хванем влака за Бордо — това е мястото, където правят най-хубавото вино. След това ще се насочим надолу, към Южна Франция — Кан, Сен Тропе…
В съзнанието ми автоматично изниква Айфеловата кула. Изискана лятна къща с гипсови орнаменти на някой хълм. Моторни лодки. Бикини. Очите на Себастиан — сериозни, мечтателни, вторачени в моите.
— Обичам те, Кари! — шепти той във въображението ми. — Ще се омъжиш ли за мен?
За това лято планирах да отида поне до Ню Йорк, но щом Себастиан държи да ме води във Франция, хубаво.
— Ехо!
— А? — Вдигам стреснато глава и виждам пред себе си руса жена с лента на главата и грозна усмивка, разкриваща венците й.
— Просто не можех да не ви попитам! — изписква тя. — Откъде купихте тази чанта?
— Извинете! — обръща се раздразнено Себастиан по посока на блондинката, грабва чантата ми от масата и я оставя на земята.
Жената отминава, а той поръчва още по едно питие. Но настроението вече не е същото и когато агнешките ни котлети пристигат, започваме да дъвчем в пълно мълчание.
— Хей — обаждам се по едно време, — знаеш ли, че сме като стара семейна двойка?
— В какъв смисъл? — пита безизразно той.
— Ами нали се сещаш? Вечеряме, без да си проговорим. Това е най-големият ми страх. Всеки път, когато зърна подобна двойка в някой ресторант, се натъжавам. Така де, в крайна сметка защо са си направили труда да излизат? Щом вече няма какво да си кажат, защо не си стоят у дома?
— Може би защото по ресторантите храната е по-добра.
— Много смешно. — Оставям вилицата си, внимателно изтривам устни и оглеждам заведението. — Себастиан, какво не е наред?
— По-скоро с теб какво не е наред?
— Нищо.
— Значи всичко е наред.
— Напротив, нещо не е наред.
— Просто се храня, ясно? Не мога ли да си изям агнешкия котлет, без непрекъснато да се заяждаш с мен?
Смръзвам се на мястото си. И постепенно се смалявам. Докато накрая ставам само пет сантиметра. Отварям широко очи, за да овладея примигването. За нищо на света не мога да си позволя да се разплача.
— Естествено — изричам спокойно.
Ние да не би да се караме? Как, за бога, стана това?
Отново се заемам с агнешкия си котлет, но по-скоро го човъркам, отколкото ям. Накрая оставям обратно вилицата и ножа си.
— Предавам се.
— Не ти харесва агнешкото ли?
— Не. Агнешкото е много хубаво. Но виждам, че ми се сърдиш за нещо.