— Не ти се сърдя.
— Определено така изглеждаш.
Сега е негов ред да остави приборите си.
— Защо момичетата винаги трябва да правят това? Защо непрекъснато питат: „Какво не е наред?“ Може би всичко си е наред. Може би човек просто иска да се нахрани спокойно.
— Прав си — изричам тихо и се изправям.
За момент той се паникьосва.
— Къде отиваш? — пита ококорен.
— До тоалетната.
Използвам тоалетната, измивам си ръцете и оглеждам внимателно лицето си в огледалото. Защо се държа така? Може би проблемът наистина е в мен.
И внезапно осъзнавам какъв е проблемът. Уплашена съм.
Ако нещо се случи и изгубя Себастиан, сигурно ще умра! А ако той размисли и се върне при Дона Ладона, ще умра два пъти!
На всичко отгоре утре вечер трябва да ходя на онази среща с Джордж. Исках да се измъкна от нея, обаче баща ми не ми позволи.
— Ще бъде крайно невъзпитано от твоя страна! — отбеляза.
— Но аз не го харесвам! — отвърнах и се нацупих като дете.
— Той е много приятен младеж и нямаш никаква причина да се държиш нелюбезно с него.
— Още по-нелюбезно би било да го подведа!
— Кари — изрече баща ми и въздъхна, — искам да внимаваш със Себастиан.
— Че какво му е лошото на Себастиан?
— Прекарваш доста време с него. А ние, бащите, усещаме тези неща — имам предвид, за другите мъже.
Тогава се ядосах и на баща ми. Но същевременно не събрах сили да откажа срещата с Джордж.
Ами ако Себастиан разбере за срещата ми с Джордж и скъса с мен?
Тогава ще убия баща ми. Определено ще го убия!
Защо винаги става така, че не аз контролирам живота си?!
Тъкмо се каня да се присегна към чантата си, когато осъзнавам, че не съм с нея. Тя се намира под масата, където Себастиан я скри. Поемам си дълбоко дъх. Заповядвам си да се стегна, да си лепна една хубава усмивка, да се върна там и да се правя, че всичко ми е наред.
Когато се връщам, виждам, че чиниите ни са отнесени.
— Е — започвам с престорена веселост.
— Искаш ли десерт? — пита Себастиан.
— А ти?
— Аз те попитах първи. Не можеш ли веднъж сама да вземеш едно решение?
— Разбира се. Тогава нека да хапнем и десерт! — Но защо всичко е толкова непоносимо? Китайските мъчения сигурно са далеч по-приятни от това тук.
— Два пъти чийзкейк — казва той на сервитьорката, като отново поръчва, без да се съобрази с желанията ми.
— Себастиан…
— Да? — Лицето му е мрачно като градоносен облак.
— Още ли ми се сърдиш?
— Виж какво, Кари. Посветих толкова време да планирам тази среща и да те доведа в един наистина изискан ресторант, а в знак на благодарност ти не преставаш да се заяждаш с мен!
— Какво? — подскачам. Този път наистина ме свари неподготвена.
— Имам чувството, че нищо не мога да направя като хората.
Застивам от ужас. Какво правя, за бога?
Той е прав, разбира се. Аз съм тази, която се държи идиотски и защо? Толкова ли ме е страх да не го изгубя, че сега се опитвам да го отблъсна, за да не му дам шанс да скъса с мен?
Та нали каза, че иска да ме води във Франция, за бога?! Какво повече мога да искам?
— Себастиан? — изричам тихичко.
— Да?
— Съжалявам.
— Няма нищо — потупва ръката ми той. — Всички допускаме грешки.
Кимвам и потъвам още по-надолу в стола си, но настроението на Себастиан изведнъж се оправя. Придърпва стола ми до неговия и без да се свени от пълния ресторант, ме целува.
— Цяла вечер очаквам да го направя! — прошепва.
— Аз също — промърморвам.
Или поне си мисля, че е така. Но след няколко секунди се отдръпвам от него. Все още съм малко сърдита и объркана. Но после отпивам още една глътка от мартинито си и с нея успешно натиквам гнева си надолу — изпращам го чак в краката си, където, надявам се, вече няма да ми причинява неприятности.
15.
Малолетни престъпници
— Аууу! — възкликва Джордж.
— Какво? — питам, влизайки в кухнята. Джордж и баща ми си пийват джин с тоник като стари приятели.
— Чантата! — посочва той. — Великолепна е!
— Така ли?
Хммм. След свръхемоционалната среща със Себастиан, която завърши с усърдно натискане и мляскане в колата му, паркирана на нашата алея, докато баща ми не ми даде сигнал със запалване и изгасяне на външната лампа, последният човек, когото в момента искам да виждам, е Джордж.