— Кари! — възкликва Айлийн, управителката в „Браунстоун“, и ме приветства като стар приятел. Оглежда Джордж от горе до долу и кима одобрително.
Джордж ме поглежда изненадано.
— Значи тук те познават? — пита, като ме повежда след Айлийн.
Аз кимам загадъчно.
— Кое е най-хубавото в този ресторант? — пита, като поема менюто.
— Мартинито — отговарям с усмивка. — И френската лучена супа, и агнешките котлети.
Джордж се ухилва и отбелязва:
— За мартинито съм съгласен, но за френската лучена супа — не. Това е едно от онези блюда, които американците си мислят, че са френски, ала никой уважаващ себе си французин никога не би си поръчал!
Смръщвам се, като за пореден път се питам как изобщо ще успея да издържа тази кошмарна вечеря. Джордж поръчва охлюви и задушено с фасул — същото, което аз исках да си поръчам снощи, обаче не го направих, защото Себастиан не ми позволи.
— Искам да знам всичко за теб — казва Джордж, като поема ръката ми от другата страна на масата.
Аз я измъквам дискретно, прикривайки нежеланието си да ме докосва, като веднага след това хващам чашата, за да отпия малко мартини. Какво очаква той от мен — да започна да си изливам душата пред него ли?
— Какво по-точно искаш да знаеш?
— Като за начало, мога ли да очаквам да те видя в „Браун“ наесен?
Свеждам очи и отговарям:
— Това е мечтата на баща ми. Но аз открай време съм искала да живея в Манхатън.
И преди да се усетя, аз вече му разказвам за мечтите си да стана писателка и как се опитах да кандидатствам за летния семинар по творческо писане, но ме отхвърлиха.
Незнайно защо, но той очевидно не е никак шокиран от моята изповед. Нито пък демонстрира неодобрение.
— Познавам неколцина писатели — усмихва се спокойно той. — И отхвърлянето е част от процеса по превръщането ти в писател. Или поне в началото. Голяма част от писателите не успяват да публикуват нищо, докато не са написали поне две-три книги.
— Така ли? — блесват очите ми.
— Разбира се! — кимва авторитетно той. — Издателският бранш е пълен с истории за ръкописи, които са отхвърлени от двайсет издателства, преди някой да се реши да поеме риска, за да се окаже, че е издал бестселър.
„Точно като мен!“ — казвам си аз. В живота се правя на обикновено момиче, но някъде дълбоко в мен се крие звезда, очакваща някой да й даде шанс, за да блесне.
— Знаеш ли? — предлага внезапно той. — Ако искаш, за мен ще бъде удоволствие да прочета някои от твоите неща. Може пък да мога да ти помогна!
— Ти сериозно ли? — ококорвам се аз. Досега никой не ми е предлагал да ми помогне за творчеството ми. Никой даже не ме е окуражавал. Поглеждам нежните кафяви очи на Джордж. Толкова е мил! По дяволите! Аз наистина искам да вляза в онази програма по творческо писане! И наистина искам да живея в „града“! И да отида на гости на Джордж, и да слушам рева на лъвовете от Сентръл Парк.
И внезапно ми се приисква бъдещето ми вече да е започнало.
— Няма ли да бъде страхотно, ако ти си писател, а аз редактор в „Ню Йорк таймс“? — казва той.
„Да!“ — идва ми да се разкрещя. Има само един проблем. Аз имам приятел и не мога да продължавам да лъжа Джордж повече. Още сега трябва да му кажа. Иначе няма да е честно.
— Джордж, трябва да ти кажа нещо…
Тъкмо се каня да изплюя камъчето, когато Айлийн приближава към нашата маса и изискано, сякаш говори на някоя грандама, изрича:
— Кари? Търсят ви по телефона!
— Така ли? — изписквам аз, като поглеждам ту Джордж, ту Айлийн. — Че кой може да ме търси тук?
— Най-добре върви, за да разбереш — кимва Джордж и се изправя в мига, в който аз ставам от масата.
— Ало? — изричам в телефонната слушалка. Изпълнена съм с безумния страх, че това може да е Себастиан. Проследил ме е, разбрал е, че съм на среща с друг, и сега е бесен. Обаче се оказва сестра ми Миси.
— Кари? — изрича тя, но с толкова ужасен глас, че автоматично си представям, че баща ни или Дорит са загинали при внезапен инцидент. — Най-добре е веднага да се връщаш!
Коленете ми омекват.
— Защо? Какво се е случило? — питам с дрезгав шепот.
— За Дорит е. Намира се в полицейския участък. — Тук Миси прави драматична пауза, за да нанесе и финалния удар: — Арестувана е!
— Не знам за вас — казва някаква непозната жена, облечена с копринена пижама и стиснала в скута си старо кожено палто, — но аз бях дотук. Писна ми. Смятам вече да си измия ръцете от нея.