Баща ми, който седи на пластмасовия стол до нея, кимва невиждащо.
— Толкова дълго мечтаех за нея — продължава жената, като примигва. — Четири момчета, обаче аз продължих да опитвам за момиче. И накрая тя се появи. Но сега ми се ще да не се беше раждала. Независимо какво твърдят хората, моето мнение е, че момичетата се гледат по-трудно от момчетата. Вие имате ли момчета, господин…
— Брадшоу — отговаря рязко баща ми. — И не, нямам момчета. Само три дъщери.
Жената кимва съчувствено и потупва баща ми по коляното.
— Горкият човечец!
Това очевидно е майката на прочутата пушеща трева приятелка на Дорит, Черил.
— В действителност — казва баща ми, като се помества в стола си, сякаш за да се отдалечи от нея. Очилата му се плъзват към върха на носа му. — Най-общо казано — отново започва, очевидно подготвящ се да се впусне в една от неговите теории за отглеждането на децата, — предпочитанието на един пол при децата за сметка на друг, особено когато е толкова ярко демонстрирано от родителя, често води до определена липса у детето, на вродена липса…
— Татко! — втурвам се аз напред, за да го спася.
Той бутва очилата на мястото им, изправя се и разтваря обятия.
— Кари!
— Господин Брадшоу! — поздравява Джордж.
— Джордж!
— Джордж? — Майката на Черил се изправя и започва да пърха с клепки като младо момиче. — Аз съм Кони.
— Аха — кимва Джордж, сякаш е напълно логично тя да се казва „Кони“. Кони автоматично се лепва за него и изрича: — Аз съм майката на Черил. И тя всъщност не е чак толкова лошо момиче…
— Сигурен съм, че е така — отбелязва любезно Джордж.
О, боже! Да не би майката на Черил да е решила да флиртува с Джордж?
Правя знак на баща ми да се дръпнем настрани. Пред очите ми непрекъснато се върти онази малка лула за марихуана, която открихме в господин Панда.
— Да не би да става въпрос за… — Не довършвам, защото не мога да събера сили да изрека на глас думата „наркотици“.
— Дъвка — довършва безсилно баща ми.
— Дъвка ли? Арестувана е за това, че е откраднала дъвка?
— Това очевидно е третото й престъпление. Вече два пъти била хващана да краде от магазините, но досега полицията я е пускала. Този път обаче не е извадила такъв късмет.
— Господин Брадшоу? Аз съм Чип Марони, полицаят, извършил ареста — материализира се до нас млад мъж с униформа и блеснали очи.
Марони — ченгето от плевнята.
— Може ли да видя дъщеря си, ако обичате?
— Трябва да й вземем отпечатъци. И да я снимаме за досието.
— Защото е откраднала дъвка? — не се сдържам аз.
— Тя ще има полицейско досие? Тринайсетгодишната ми дъщеря ще има досие като обикновен престъпник? — извиква пребледнял баща ми.
— Такива са правилата — отсича Марони.
Сръгвам баща ми и казвам:
— Извинете, но ние наистина сме големи приятели със семейство Кандези…
— Градът е малък — отбелязва Марони, като потрива бузата си. — Много хора познават семейство Кандези…
— Но Лали е като член на нашето семейство! И с нея сме приятелки, откакто се помним! Нали, татко?
— Виж какво, Кари — промърморва баща ми, — не можеш да караш хората да нарушават правилата. Не е правилно.
— Ама…
— Може би е добре да им се обадим. На семейство Кандези — намесва се Джордж. — Просто за всеки случай.
— Мога да ви уверя, полицай, че моята малка Черил никога досега не се е забърквала в неприятности! — изписква и Кони и стиска ръката на Джордж.
На Марони очевидно му писва от нас.
— Ще видя какво мога да направя — промърморва и вдига телефона на бюрото. — Ясно — изрича в слушалката. — Окей. Няма проблеми.
Затваря телефона и ни поглежда на кръв.
— Общественополезен труд ли? — ахва Дорит.
— Считай се за късметлийка, ако се отървеш толкова лесно! — казва баща ми.
Джордж, баща ми, Дорит и аз сме се събрали в нашата дневна и обсъждаме ситуацията. Марони се съгласи да пусне Дорит и Черил, но при условие че в сряда се явят пред съдията, който най-вероятно ще ги осъди на общественополезен труд, за да платят по някакъв начин за престъпленията си.