— Телефонът! — изкрещява Миси.
— Телефонът! — реве Дорит.
— Телефонът! — изпищявам аз и се изстрелвам през вратата на банята като подпален фишек.
— Какво става? — пита Себастиан и наднича от вратата на моята стая.
— Може би е инспекторът, който отговаря за Дорит.
— Дорит си има наблюдаващ инспектор? За кражба на дъвка? — изумява се Себастиан, обаче аз нямам време да му обяснявам.
Грабвам телефона и се изнасям в стаята на татко миг, преди Дорит да е успяла да стигне до него.
— Ало?
— Кари, здравей! Обажда се Джордж.
— О, здрасти! — изричам, останала без дъх, и затварям вратата. Какво мислиш за моя разказ? Трябва да знам! Веднага!
— Как си? — пита Джордж. — Как е Дорит?
— Добре е. — Прочете ли го? Сигурно не ти е харесал! Ако не ти е харесал, ще се гръмна!
— Осъдиха ли я на общественополезен труд?
— Да, Джордж. — Тази агония на очакването ме убива.
— И какво я накараха да прави?
На кого му пука?!
— Да събира боклуците от банкета на пътя.
— Аха. Старият номер с боклука. Има огромен ефект!
— Джордж — кратко колебание, — прочете ли разказа ми?
— Да, Кари. Прочетох го.
— И?
Следва продължителна тишина, в която обмислям практическата страна на рязането на вените със самобръсначка.
— Ти определено си писател!
Така ли? Аз съм писател? Представям си как търча из стаята на татко като обезумяла, подскачам и крещя: „Аз съм писател! Аз съм писател!“
— И определено имаш талант.
— О, боже! — Отпускам се на леглото, замаяна от екстаз.
— Но…
Пак се изправям рязко, стиснала здраво телефонната слушалка.
— Виж какво, Кари, тази история за момиче, което живее в каравана в парка за каравани в Кий Уест, Флорида, и работи в „Деъри Куин“… Ходила ли си някога в Кий Уест?
— Щом питаш, да. Няколко пъти! — отговарям самодоволно.
— А живяла ли си в каравана? Работила ли си в „Деъри Куин“?
— Не, разбира се. Обаче нищо не ми пречи да си представя, че съм.
— Няма спор, че имаш огромно въображение — продължава Джордж. — Обаче аз знам едно-две нещица за тези програми по творческо писане. Наблягат на личните преживявания и автентичността на разказа.
— Нещо не те разбирам — промърморвам.
— Знаеш ли колко разказа получават за дете, което умира? Повечето от тях изобщо не звучат достоверно. Защото човек трябва да пише за онова, което знае!
— Ама аз не знам нищичко!
— Не може да не знаеш! А ако не можеш да се сетиш, озърни се и го намери!
Радостта ми се стопява във въздуха като сутрешна мъгла.
— Кари? — провиква се Себастиан от другата страна на вратата и чука яростно.
— Може ли да ти се обадя утре? — питам бързо, като закривам с ръка слушалката и устата си. — Трябва да тръгвам на парти на отбора ни по плуване.
— Аз ще ти се обадя. И ще се разберем да излезем, става ли?
— Разбира се. — Затварям телефона и се хващам отчаяно за главата.
Кариерата ми на писател приключи. Завърши, преди дори да е започнала.
— Кари! — От другата страна на вратата гласът на Себастиан звучи все по-заплашително и раздразнено.
— Готова съм! — провиквам се аз и отварям вратата.
— Кой беше?
— Един човек от колежа „Браун“.
— Да не би да смяташ да ходиш там?
— Длъжна съм да вляза. Официално. Но всъщност да, вероятно ще отида там.
Имам чувството, че постепенно се задушавам в гъста зелена слуз.
— А ти няма ли да ходиш в колеж? — питам внезапно. Странно как така досега не съм се сещала да му задам подобен важен въпрос.
— Смятам една година да си почина — отговаря той. — Снощи, докато оглеждах документите си за кандидатстване в „Дюк“, получих внезапно прозрение. Не искам да ходя никъде! Не искам да се превръщам в част от системата! Сигурно те шокирам, нали?
— Не, разбира се. Животът си е твой.
— Да де, обаче ти как ще се чувстваш с гадже безделник?
— Ти не си безделник. Ти си интелигентен. Страхотно интелигентен!
— Просто средностатистически гений — отбелязва небрежно той. А в следващата секунда пита: — Налага ли се да присъстваме на това парти?