— Маги, не трябва да позволяваш думите на хората да те разстройват толкова много! — Знам, че не й помагам особено, но баща ми повтаря това толкова често, че сега това е единственото, което мога да се сетя на прима виста.
— И как се прави това?
— Като възприемаш всички около теб като смешници. Хайде, Маги! Нали знаеш, че гимназията по принцип си е пълен абсурд?! След по-малко от година вече ще сме забравили, че сме били тук, и никога повече няма да видиш тези хора!
— Трябва ми една цигара! — простенва приятелката ми.
Вратата се отваря и в тоалетната връхлитат двете Джен.
Джен С. и Джен П. са мажоретки и част от групата на фешъните. Джен С. има права тъмна коса и изглежда като глупава сладурана. А Джен П. някога ми беше приятелка, в трети клас. Беше си съвсем свястна, докато не влязохме в гимназията и тя не реши да започне да се катери по социалната стълбица. Посвети две години на уроци по гимнастика, за да стане мажоретка, и дори по едно време ходеше с най-добрия приятел на Томи Брустър, който прилича в устата на кон. Сега не знам дали да я съжалявам, или да й се възхищавам за отчаяната решимост, с която гони мечтите си. Миналата година усилията й най-сетне се увенчаха с успех и тя бе официално приета в групата на фешъните, което ще рече, че оттогава почти не ме забелязва.
Но по някаква неизвестна причина днес очевидно е решила да забрави за принципите си, защото когато ме вижда, възкликва:
— Хей, здрасти!
Сякаш сме си все така най-добри приятелки.
— Здрасти! — отвръщам с равностойна доза фалшив ентусиазъм.
Джен С. само ми кимва и двете започват да вадят от чантите си червила и сенки за очи. Веднъж дочух Джен С. как казва на друго момиче, че ако държиш да сваляш гаджета, трябва да си имаш „запазена марка“ — нещо, което винаги носиш и което те прави незабравима. Лично за нея това очевидно е нечовешки дебелата тъмносиня очна линия върху клепачите. Смахната история! Та сега тя се привежда по-близо до огледалото, за да се увери, че очната й линия е в безупречно състояние, а междувременно Джен П. се обръща към мен и заявява:
— Познай кой се е върнал в гимназия „Касълбъри“!
— Кой?
— Себастиан Кид!
— Сериооооозно? — Поглеждам към огледалото и потърквам око, като се преструвам, че нещо ми е влязло в него.
— Решила съм да го сваля! — отсича тя със завидна самоувереност. — От онова, което вече разбрах за него, той ще бъде идеалното гадже за мен!
— И от къде на къде ще искаш да сваляш някого, когото изобщо не познаваш? — питам невинно.
— Просто така. Без причина — свива рамене тя.
Усмихвам се. Има си тя причина, и то каква! Обаче тази причина няма нищо общо с човека Себастиан Кид.
— Маги? — обаждам се аз.
Маги мълчи. Тя мрази двете Джен и знам, че няма да излезе, докато те не се изнесат от тоалетната.
— Най-готините момчета в историята на гимназия „Касълбъри“! — изрича тържествено Джен С., сякаш повежда мажоретките.
— Джими Уоткинс!
— Ранди Сандлър!
— Боби Мартин!
Джими Уоткинс, Ранди Сандлър и Боби Мартин играеха във футболния отбор, когато ние бяхме във втори курс на гимназията. И всички до един завършиха преди най-малко две години. „На кого му пука за тях?!“ — идва ми да извикам, но си мълча.
— Себастиан Кид! — провиква се Джен С.
— Автоматично в Залата на славата! Нали, Кари?
— Кой? — правя се аз на отнесена, за да ги ядосам.
— Себастиан Кид, разбира се! — изрича Джен П., след което двечките се изнизват през вратата.
Тъкмо си мисля колко са фалшиви, когато откъм крайната кабинка чувам въздишката на Маги, а после:
— Отидоха ли си?
— Аха.
— Слава богу! — Маги излиза и се запътва към огледалото. Удря си един гребен и отбелязва: — Направо не мога да повярвам, че Джен П. си въобразява, че ще може да свали Себастиан Кид! Това момиче е изгубило всякаква връзка с реалността! А ти какво щеше да ми казваш, между другото?
— А, нищо! — махвам с ръка, давайки си сметка, че започва да ми писва да слушам за Себастиан. Ако още някой спомене името му, ще се гръмна!
— Каква беше тази работа със Себастиан Кид? — само след няколко минути пита Мишката. Вече сме в библиотеката и полагаме усилия да учим.
— Каква работа? — Повдигам едно уравнение с жълт текстмаркер, като си мисля колко безсмислена е тази работа с повдигането на текстове. Създава ти илюзията, че учиш, но всъщност единственото, на което се учиш, е как да използваш текстмаркер.