— Ало? — Това е майка му.
— Извинете, Уолт може ли да се обади? — крещя, за да надвикам музиката в стаята.
— Кой се обажда? — пита подозрително тя.
— Кари Брадшоу.
— О, Кари! Ами той излезе.
— А имате ли представа къде е?
— Каза, че ще се види с теб — срязва ме тя и ми затръшва телефона.
„Странна работа! — казвам си и клатя замислено глава. — Повече от странна!“
Междувременно Маги е успяла да окупира партито, привличайки всеобщото внимание със стриптийз на кушетката. Всички дюдюкат и пляскат, с изключение на Питър, който се опитва да се престори, че и той се забавлява, но всъщност е адски унизен. Не мога да оставя Маги сама да се хвърли в бездната, особено в състоянието, в което се намира сега.
Изхлузвам обувките си и скачам на кушетката до нея.
Да, наясно съм, че никой не изгаря от желание да ме гледа как правя стриптийз, но пък всички наоколо са свикнали да ме наблюдават как се правя на глупачка. Обута съм с бели памучни чорапи под евтина поличка с пайети, която си купих от един магазин за дрехи втора употреба, и сега започвам да ги събувам откъм пръстите. След броени секунди към нас се присъединява и Лали и започва да плъзга ръце по тялото си, като разбутва с лакти мен и Маги. Обаче точно в този момент аз съм застанала на един крак, поради което губя равновесие и политам назад от кушетката, като повличам след себе си и Маги.
Двете с нея си лежим на земята и се хилим истерично.
— Добре ли си? — пита Питър, като се привежда над Маги.
— Напълно! — изкисква се тя. И наистина е добре. Сега, когато Питър отново се е сетил за нея, всичко е перфектно. Или поне за момента.
— Кари Брадшоу, влияеш много лошо на хората! — порицава ме Питър, като отвежда приятелката ми.
— А ти се държиш като задръстен сноб! — промърморвам аз, оправям чорапите си и се изправям на крака.
После поглеждам към Питър, който точно в този момент налива уиски на Маги, и забелязвам, че дори разнеженото изражение на лицето му не успява да скрие арогантното му самодоволство.
Докъде би стигнала ти, за да получиш онова, което искаш?
И точно в този момент ме озарява велико прозрение. Бих могла да пиша за училищния вестник! Това със сигурност ще ми предостави достатъчно материали, които да изпратя в „Ню Скул“. И всичко ще бъде — бррр — от реалния живот!
Не!, крещи някакъв глас в главата ми. Не и за „Нътмег“! Това вече ще бъде прекалено! Освен това, ако започнеш да пишеш за училищния клюкарник, значи си лицемерка! Защото от години наред разправяш наляво и надясно, че мразиш „Нътмег“, в това число и Питър, който е главният му редактор!
Да де, ама имаш ли друг избор?, пита друг глас. Да не би да предпочиташ да не правиш нищо, да оставиш живота просто да ти се случва, както правят неудачниците? Ако не направиш поне опит да пишеш за „Нътмег“, вероятно никога няма да можеш да влезеш в онази програма по творческо писане!
Изпълнена с ненавист към себе си, аз се насочвам към бара, наливам си водка с боровинков сок и се примъквам към Маги и Питър.
— Здрасти, хора! — казвам небрежно и отпивам от коктейла си.
— Е, Питър — започвам лицемерната пледоария, — реших да приема предизвикателството ти и да започна да пиша за твоя училищен вестник! Какво ще кажеш?
На свой ред той също отпива от питието си и ме поглежда с присвити очи.
— Вестникът не е мой!
— Е, схващаш какво искам да кажа!
— Не, не схващам. Освен това е много трудно да се комуникира с човек, който не може да се изразява точно. А точността е сърцевината на доброто писане!
Да, както и „автентичността“. Както и „да пишеш онова, което познаваш“. Още две неща, които на мен очевидно ми липсват. Оглеждам внимателно Питър. Ако Харвард влияе по такъв начин на хората, които влизат в него, то тогава би трябвало да бъде забранен със закон!
— Да, Питър, наясно съм, че практически вестникът не е твой — продължавам със същия надменен тон като неговия, — но всъщност ти си му главният редактор. Чрез метафората, която си позволих да използвам, визирах единствено твоя неоспорим авторитет! Но ако не ти отговаряш за…