— Разбира се, че искам.
— Тогава ми се довери и изобщо не се занимавай с него — отбелязва енигматично и се връща към списанието си.
Аз вадя топлите бисквитки от тавата и внимателно ги подреждам в една чиния. Поставям чинията пред Себастиан и сядам срещу него. Той разсеяно си взема една бисквитка и я захапва.
— Какво точно четеш? — питам.
— За рецесията — отговаря и пак обръща страницата. — Повече от ясно е, че точно сега не е моментът за търсене на работа. А вероятно не е и моментът за влизане в колеж. Така, като гледам, ще бъдем принудени да изкараме целия си живот в мазетата на родителите си.
Най-неочаквано го сграбчвам за ръката и питам:
— Какво по-точно знаеш за Уолт?
— Просто го видях — свива рамене той.
— Къде?
— На едно място, което не знаеш и което е по-добре никога да не познаваш.
Ама какви ги говори този човек?
— И какво е това място? — не се предавам аз.
Той сваля очилата си и отсича:
— Стига по този въпрос! Скучно ми е! Хайде да отскочим до мола!
— На мен пък не ми е скучно. Искам да разбера всичко за Уолт!
— Аз пък не желая да говоря по този въпрос! — отсича той и се изправя.
Хммм. Вземам си една бисквитка и натъпквам половината в устата си. После казвам:
— Не мога да дойда с теб до мола. Трябва да работя по ръкописа си. — И когато той ме поглежда неразбиращо, допълвам: — За вестника.
— Както искаш — свива рамене той. — Обаче аз не възнамерявам да седя тук и да те чакам да пишеш.
— Но аз държа да изпипам нещата!
— Хубаво. Значи до скоро.
— Почакай! — Грабвам си якето и хуквам след него.
Той обвива с ръка кръста ми и двамата изпълняваме смешните стъпки, които си измислихме една вечер в „Смарагда“, и в този дух се изнасяме до колата му.
Но когато потегляме, аз поглеждам назад към нашата къща и усещам, че ме изпълва огромна вина. Не трябваше да излизам с него. Трябваше да си остана вкъщи и да работя по статията. Какъв писател ще излезе от мен, щом нямам никаква самодисциплина?!
Обаче Лали наскоро се хвана на работа в мола, в магазин „Гап“. Така че, ако оставя Себастиан сам, той със сигурност ще се отбие при нея и двамата пак ще останат сами, без мен. Чувствам се отвратително, задето не мога да имам доверие на приятелката си със Себастиан, но напоследък двамата наистина стават все по-близки. Всеки път, когато ги видя, те или се шегуват за нещо, или се поздравяват с пляскане на ръцете. И мен ме обзема поредното грозно предчувствие. То прилича на тиктакане на часовник, само дето тиктаканията се разреждат все повече и повече, докато накрая не остане нищо — само тишина.
Синтия Вайънд излиза на сцената пред цялото училище и вдига един екземпляр от последния брой на „Нътмег“.
— А тази седмица имаме една история от Кари Брадшоу за групичките! — обявява.
Постни аплодисменти, след което всички побързват да се изправят.
— Браво, Брадли! В крайна сметка публикуваха материала ти! — търчи при мен Мишката.
— Нямаме търпение да го прочетем — промърморват подигравателно няколко дечица, докато минават покрай мен.
— Слава богу, че всичко свърши, нали? — появява се и Себастиан и намигва на Мишката.
— Какво искаш да кажеш? — питам озадачено аз.
— Този „Нътмег“ — продължава да говори той на Мишката. — И теб ли те тормозеше с онези безкрайни репортерски въпроси?
— Не, разбира се! — отговаря Мишката и го поглежда безкрайно изненадана.
— Все тая. Важното е, че всичко свърши! — повтаря той и се ухилва.
Мишката ме поглежда неразбиращо, обаче аз свивам рамене, все едно й казвам: „Момчета, какво да ги правиш!“
— Е, аз пък мисля, че статията ти е страхотна! — извисява нарочно глас Мишката.
— Ето я и нея! — провиква се Маги. — Ето я нашата звезда!
— О, я стига, Маги! Само някаква си глупава история в „Нътмег“!
Но въпреки това не мога да не изпитам огромно задоволство. Плъзвам се до нея на масичката за пикник край плевнята. Земята вече е замръзнала, а от няколко месеца насам температурите варират единствено между студено, по-студено и много студено. На главата си имам плетена шапка с дълга опашка, завършваща с пискюл. Маги, която се справя със зимата, като се преструва, че тя не съществува, и отказва да си сложи шапка и ръкавици, освен когато ходи на ски, потрива ръце между две дръпвания на цигарата, която двамата с Питър си подават. Лали пък е обута с ботуши, каквито носят работниците по строежите — това като че ли е последният писък на модата тази зима.