— Нещо против да се присъединя към вас? — пита той.
— Всъщност имаме нещо против. Говорим си по женски — казвам. Нямам представа защо се държа толкова дръпнато с момчетата, особено с такива като Питър. Вероятно по навик, при това лош. Доста по-лош от пушенето. Обаче наистина не ми се иска досадният Питър да развали разговора ни.
— Не, нямаме нищо против — обажда се Маги и ме сритва под масичката.
— Между другото, според мен изобщо не си дебела — изрича Питър.
Подхилвам се и се опитвам да уловя погледа на Маги, обаче тя изобщо не ме поглежда в очите. Гледа Питър. Затова аз също съм длъжна да гледам към Питър. Косата му е по-дълга и лицето му се е изчистило, но има и нещо друго. От него се излъчва нещо.
Самоувереност.
Ама че работа! Първо Мишката, а сега и Питър! Тази година всички ли се канят да изглеждат различно?!
Маги и Питър продължават да не ми обръщат внимание, затова аз грабвам отново училищния вестник и се преструвам, че чета. Това вече привлича вниманието на Питър.
— Какво мислиш за „Нътмег“? — пита.
— Пълен боклук — отговарям.
— Много благодаря — кимва той. — Аз съм главният редактор.
Чудничко! Ето че пак сгафих.
— А ти, щом си толкова умна, защо не пробваш да пишеш за вестника, а? — пита Питър. — Така де, нали разправяш наляво и надясно, че искаш да ставаш писателка! Какво си написала досега?
Може и да не е искал да звучи толкова нападателно, но истината е, че този въпрос ме хваща напълно неподготвена. Да не би Питър по някакъв начин да е разбрал за отказа да ме вземат на летния семинар? Абсурд! И тогава вече се вбесявам.
— Какво значение има дали съм написала нещо или не?!
— Щом твърдиш, че си писател, значи трябва да си написала нещо! — отбелязва самодоволно Питър. — Иначе би трябвало да се хванеш при мажоретките или нещо подобно!
— А ти би трябвало да си завреш тъпата глава в буре с вряло масло!
— Може и да го направя! — засмива се добронамерено той. Питър сигурно е от онези шибани типове, дето толкова са свикнали да ги обиждат, че изобщо не се обижда от нищо.
Но въпреки това аз не съм на себе си. Грабвам сака си за плуване.
— Трябва да ходя на тренировка — изричам, сякаш този разговор въобще не ме интересува.
— Какво й става? — обръща се Питър към Маги, когато се отдалечавам от тях нацупена.
Тръгвам надолу по хълма към салона по физическо, тътрейки белите си ботуши през зелената трева. Защо винаги става така? Когато кажа на някого, че искам да стана писателка, всички завъртат очи. Влудяват ме! Особено като се има предвид, че пиша още от шестгодишна. Имам доста голямо въображение и в продължение на известно време пишех поредица от разкази за едно семейство моливи, наречено „Номерата 2“, които непрекъснато се опитваха да се измъкнат от железния захват на лошия, наречен „Острилката“. А после писах за едно малко момиченце, страдащо от някаква мистериозна болест, която й придава вид на деветдесетгодишна бабичка. А това лято, за да се набутам в онази тъпа програма за творческо писане, написах цяла книга за момче, което се превръща в телевизор и никой в семейството му не забелязва това, докато той не изчерпва електричеството на цялата къща.
Ако бях казала на Питър истината за нещата, които съм написала, той сигурно щеше да се изсмее. Като всички онези хора на летния семинар.
— Кари! — провиква се Маги. Тича през игрището, за да ме настигне. — Извинявай за Питър! Каза, че се шегувал за онези писателски работи! Това момче има странно чувство за хумор.
— Колко си наблюдателна!
— Искаш ли след плуването да отскочим до мола? — пита тя.
Плъзвам поглед през игрището до сградата на гимназията и към огромния паркинг до нея. Все са си същите, както и досега.
— Защо не? — Вадя писмото от учебника си по биология и го натъпквам в джоба си.
На кого му пука за Питър Арнолд?! На кого му пука за летните семинари?! Някой ден ще бъда писател! Сигурна съм! Някой ден, но не точно днес.
— Писна ми от този салон! — промърморва Лали, хвърляйки нещата си на пейката в съблекалнята.
— На мен също — кимвам, докато смъквам ципа на ботушите си. — Още от първия ден — и плуване! Отврат!
Вадя един стар цял бански от сака си и го оставям в шкафчето. Плувам откакто се помня, още преди да се науча да ходя. Любимата ми снимка е на пет месеца, седнала в жълта лодчица във водите на Лонг Айлънд. Облечена съм с бански на точки, а на главата си имам сладка бяла шапчица. Ухилена съм до уши.