Джеръм К. Джеръм
Дневник на едно пътешествие
ПОНЕДЕЛНИК, 19-И
Приятелят ми Б. — Покана за театър. — Крайно неприятен порядък. — Копнежите на начеващия пътешественик. — Как да възвеличиш родината си. — Петък, щастлив ден. — Пътешествието е решено.
Приятелят ми Б. се отби при мен тази сутрин и ме попита дали бих отишъл с него на театър следващия понеделник.
— Разбира се, приятелю — отвърнах аз. — Пропуск имаш ли?
— Не — рече той. — За там пропуски не дават. Ще трябва да си платим.
— Да си платим? Да си платим, за да отидем на театър? — извиках изумен. — Глупости! Ти се шегуваш!
— Скъпи ми приятелю — рече той, — нима мислиш, че щях да предложа да си плащаме, ако имаше някакъв друг начин да влезем на представлението? Хората, които ръководят този театър, нямат и понятие какво е това безплатен пропуск, невежите му с невежи! Излишно, е да настояваш пред тях, че си от печата, защото те не се нуждаят от никакъв печат и пет пари не дават за него. Безполезно е да пишеш на директора, защото директор няма. Напразно ще губиш време да им предлагаш да поместиш програмите им, защото нямат и програми, и изобщо нищо от този вид. Ако желаеш да видиш представлението, трябва да си платиш. Не платиш ли, ще останеш отвън — това е тяхното жестоко правило.
— Господи, какъв отвратителен порядък! — отново възкликнах аз — И къде се намира този необикновен театър? Струва ми се, че никога не съм ходил в него.
— И на мен ми се струва, че не си ходил — отвърна ми Б. — Намира се в Обер-Амергау — първата пресечка вляво, като тръгнеш от гарата на Обер, на петдесет мили от Мюнхен.
— Хм! Доста затънтено място за театър. Не съм и допускал, че такова забутано театърче може да си придава толкова важност.
— Салонът побира седем хиляди зрители — възрази приятелят ми Б. — и сборът винаги е пълен. Първото представление е в следващия понеделник. Ще дойдеш ли?
Размислих за момент, погледнах в бележника си, видях, че леля Ема ще прекара у нас от събота до сряда, и като пресметнах, че ако отида, ще се размина с нея и след това години наред няма да я видя, склоних.
Да си призная истината, привличаше ме повече пътуването, отколкото самото представление. Да бъда велик пътешественик — това беше една от съкровените мечти на живота ми. Копнея да мога да пиша в този дух:
„Пушил съм благоуханната си пура из слънчевите улици на стария Мадрид и лютивата и не особено благовонна лула на мира във ветровитите уигвами на Дивия Запад; пил съм вечерното си кафе в тихата шатра, докато завързаната отвън камила пасеше степната трева; отпивал съм на големи глътки огненото бренди на Севера, докато лосът преживяше край мен в колибата, а бледният светлик на среднощното слънце разстилаше сенките на боровете по снега; усещал съм пронизващия взор на блестящите очи, които, подобни на привидения, ме гледаха от забулените с фереджета лица из тесните улички на Бизантион и съм отвръщал с усмивка (макар че не биваше да го правя) на дръзките и игриви усмивки на чернооките девойки от Джеда; бродил съм по същите места, по които «добрият» — но не чак дотам добър — Харун ал Рашид се е промъквал среднощ предрешен заедно с верния си Месрур; стоял съм на същия мост, на който Данте е очаквал минаването на своята скъпа Беатриче; плавал съм по водите, по които някога се е носела украсената баржа на Клеопатра; стоял съм на същото място, на което Цезар е паднал убит; слушал съм тихото шумолене на богати и великолепни одеяния в приемните на Мейфеър и потракването на огърлиците от зъби около черните като абанос шии на красавиците от Тонгатабу; задъхвал съм се под знойните лъчи на индийското слънце и съм мръзнал от ледените ветрове на Гренландия; скитал съм сред плодовитите орди на стария Китай и съм спал, завит в одеялото си, в дълбините на безкрайните борови гори на Запада, на хиляди мили отвъд населените с човеци брегове.“
Б., на когото разкрих склонността си към подобен литературен стил, каза, че можел да постигне съвсем същия ефект, ако вземел да описва и не чак дотам далечни места.
— Мога да ти разказвам подобни неща, без изобщо да съм излизал вън от Англия. Ето слушай:
„Пушил съм четирипенсовата си пура в баровете на Флийт стрийт и двупенсовата си пура от филипински тютюн в позлатените зали на «Крайтириън»; наливал съм се с пенливата бъртънска бира под прочутия излингтънски ангел, който прислонява под сянката на крилата си малките жадни ангелчета, и десетпенсовото си пиво във вмирисаните на чесън кръчми на Сохо. Възседнал препускащото магаре, което подмушвах — или нека бъда по-точен, — което собственикът на магарето или неговият помощник подмушваха отзад — аз съм се носил в устремен кариер през песъчливата пустош на Хемпстед, а кануто ми плашеше дивите патици и те с крясък излитаха от усамотените си убежища сред субтропичната област на Бетърси. Търкалял съм се по високия стръмен склон на Уън Три Хил сред веселите смехове и ръкопляскания на девойките от източното крайбрежие; скитал съм по криволичещите пътеки на старинната градина (в която някога са си играли русокосите деца на злощастните Стюърти), прегърнал през кръста една от най-прелестиите дъщери на Ева, докато майка й беснееше от яд отвъд живия плет и все не успяваше да ни догони. Докато сърцето ми прималее и главата ми се завърти, съм яздил малкото, но много жилаво конче, с което срещу едно пени можеш да се поразходиш из равнините на Пекъм Рай; високо, високо над главите на опиянените тълпи в Барнит (макар да се съмнявам, че някой измежду тях е бил и наполовина толкова опиянен, колкото мен) съм летял в ярко боядисана люлка, управлявана от един човек с въже; пристъпвал съм тържествено, с отмерена стъпка по лъскавия под на Кенсингтънското кметство (входният билет струва една гвинея, а бюфетът е безплатен, стига да успееш през тълпата да се добереш до него); играл съм старинни танци по зелената морава в гората, която опасва тъй често възпявания град на Източна Англия — Епинг; скитал съм се сред плодовитите орди на Дръри Лейн по коледните празници; седял съм тържествено на първия ред на галерията по време на изпълнението на първокласно произведение, съжалявайки, че вместо това не съм похарчил шилинга си в ориенталските зали на Алхамбра.“