Взех както обикновено две чаши кафе — една за Б. и една за мене — и докато ги носех към масата, се огледах за приятеля си. Не го виждах никъде. Какво ли беше станало с него? Доколкото си спомнях, не го бях виждал от часове. Не знаех нито къде съм, нито какво правя. Смътно си спомнях, че двамата с Б. бяхме тръгнали — но дали вчера или преди шест месеца, това не можех да кажа дори да ме обесеха — с намерението, ако не се лъжех, да отидем някъде и да видим нещо. Сега вече бяхме в чужбина — някъде в Норвегия според мен; но защо бях решил, че сме именно в Норвегия, и до ден-днешен не ми е понятно. И ето че го бях изгубил!
И как, за бога, щяхме да се намерим един друг отново? В съзнанието ми изплува ужасна картина — двамата с Б. бродим обезумели наго-ре-надолу из Европа, може би с години, и напусто бе търсим. Трогателната история на Евангелина оживя пред очите ми с ужасяваща яркост.
Нещо трябваше да се направи, и то незабавно. На всяка цена трябваше да намеря Б. Окопитих се и повиках на помощ всички скандинавски думи, които знаех.
Не беше хубаво от страна на тези хора да се преструват, че не разбират собствения си език и така да се отървават от мен. Този път трябваше да ме разберат, тъй като не ставаше въпрос за кафе и кифли, а за нещо много сериозно. Щях да накарам келнера да разбере моя скандинавски дори ако трябваше да му го набия в главата със собствения му кафеник.
Хванах го за рамото и на моя скандинавски, който трябва да е звучал сърцераздирателно с прочувствения си жар, го попитах дали не е виждал приятеля ми — приятеля ми Б.
Човекът само се опули срещу мен.
Аз го разтърсих отчаяно и казах:
— Мой приятел — голям, едър, висок, — той е къде? Вие вижда него къде? Тука?
(Можех да се изразя единствено по този начин, защото не бях много силен в скандинавската граматика, а познанията ми за спрежението на глаголите се свеждаха все още до сегашното време на инфинитивното наклонение. Пък и в момента съвсем не можех да мисля за изяществото на стила си.)
Около нас се събра цяла тълпа, привлечена от ужасеното изражение на келнера. Тогава се обърнах към всички общо:
— Мой приятел Б. — глава, червено — обувки, жълто, кафяво, златно — палто, малко квадратчета — нос много едро! Той е къде? Него вижда — някой — къде?
Никой не си помръдна пръста да ми помогне. Само стояха и ме зяпаха.
Повторих всичко отново по-високо, в случай че някой, застанал по-встрани, не ме е чул; и го повторих със съвсем друг акцент. Повече от това не можех да им помогна.
Те забърбориха възбудено помежду си, после на един от тях, човек е доста по-интелигентна физиономия от останалите, изглежда, му хрумна някаква умна идея — той хукна навън и взе да тича насам-натам, като викаше нещо на висок глас, нещо, в което думата „норвежец“ се повтаряше непрестанно. След няколко секунди отново влезе вътре, очевидно много доволен от себе си, придружен от един добродушен на вид стар джентълмен — с бяла шапка. Тълпата им направи път да минат, старият джентълмен се доближи до мене, усмихна ми се и се впусна в една дълга и безсъмнено благожелателна реч на скандинавски.
За мен обаче тази реч беше напълно непонятна от начало до край и това ясно можеше да се разбере по израза на лицето ми. Мога да доловя тук-таме по някоя и друга скандинавска дума, ако ги произнасят бавно и отчетливо, и това е всичко.
Старият джентълмен ме изгледа с голяма изненада и каза (пак на скандинавски, разбира се):
— Говорите ли норвежки?
Аз отвърнах на същия език:
— Малко, много малко — много.
Той изглеждаше не само разочарован, но и възмутен и обясни на тълпата как стои въпросът и тълпата също се възмути.
Защо всички така много ми се ядосаха, не можах да си обясня. Има толкова много хора, дето не разбират скандинавски. Смешно беше да ми се сърдят, че и аз не разбирам. И все пак аз знаех малко, а други и това не знаят.
Попитах стария джентълмен къде е Б. и нека му призная тази заслуга, той ме разбра. Но освен с това, че ме разбра, той не ми помогна с нищо повече от другите; защо си бяха направили толкова труд да го доведат, така и не проумях.
Как щеше да свърши всичко, ако затруднителното положение, в което се намирах (те ме бяха вбесили до крайна степен), бе продължило още малко, не мога да кажа. За щастие в този момент зърнах Б., който тъкмо влизаше.
Едва ли щях да го поздравя по-сърдечно, ако се канех да заема пари от него.
— Радвам се, че те виждам отново — викнах аз. — Това е толкова хубаво! Помислих, че съм те загубил!