— Та вие сте англичанин! — възкликна старият джентълмен с бялата шапка на съвършен английски, като ме чу да говоря на Б.
— Да, зная — отвърнах аз, — и се гордея с това. Надявам се, че нямате нищо против.
— Ни най-малко — рече той, — стига да говорите английски вместо норвежки. Аз самият също съм англичанин. — И с тези думи си тръгна, очевидно много озадачен.
Когато седнахме, Б. ми рече:
— Ще ти кажа каква е бедата с теб, Дж., знаеш прекалено много езици за този континент. Лингвистичните ти способности ще ни погубят, ако не ги сдържаш малко. А санскритски и халдейски знаеш ли?
Отвърнах, че не знам.
— Ами еврейски или китайски?
— Нито дума.
— Сигурен ли си?
— Напълно. От тях знам само точките и запетайките.
— Какво щастие — въздъхна Б. облекчено. — Сигурно щеше да се опиташ да ги пробуташ на някой лековерен селяк за немски, ако ги знаеше!
Пътуването до Кьолн през дългите горещи часове на сутринта е досадно и уморително. Купето е задушно. Винаги ми е правило впечатление, че пътниците по влаковете гледат на чистия въздух като на отрова. Те обичат да вдъхват отпадъците от собствените си дихания, затова затварят плътно всички прозорци и вентилатори. Слънцето се струи през стъклото или през пердето и пърли крайниците ни. Главите и телата ни болят. Прахта и саждите се нанасят вътре, наслояват се по дрехите ни и цапат ръцете и лицата ни. Всички дремем, някакво рязко полюшване ни събужда внезапно, после заспиваме отново, облегнати един на друг. Аз се събуждам и откривам, че моят съсед е прислонил глава на рамото ми. Срамота е да го изгоня — изглежда такъв добряк. Но е тежичък. Избутвам го на рамото на човека от другата му страна. И там му е също така добре. Носим се с олюляване и когато влакът изведнъж силно се разклаща, главите ни се сблъскват. Предмети се посипват от мрежите върху нас. Ние се оглеждаме изненадано и отново заспиваме. Чантата ми тупва върху главата на непочтения човек в ъгъла. (Дали това не е възмездие?) Той се сепва, извинява ми се и отново потъва в забвение. На мен много ми се спи, за да вдигна чантата. Тя остава да лежи на пода, а непочтеният я използува като подложка за краката си.
От време на време поглеждам навън с полузатворени очи към равното, попукано от сушата, голо поле; към малкия ковьор от парчета обработваема земя, засети с царевица, цвекло, овес и плодове и наредени едно до друго, едно до друго, всяко като малка градинка; към мрачните каменни къщици.
Някъде далеч на хоризонта се появява силуетът на камбанария. После до нея се възправя висок комин, после някакъв безпорядък от покриви, които най-накрая се разделят на къщи, фабрики, улици, и ние доближаваме спящия град.
Хора отварят вратата на вагона, вглеждат се в нас, но очевидно не ни харесват особено и бързо я затръшват, а ние заспиваме отново.
Докато влакът продължава да се носи с грохот, полето започва да се разбужда. Груби селски каруци, запретнати с волове, а понякога и с крави, търпеливо ни изчакват да прекосим дългите прави пътища, прострели се с мили надалеч през равнината. Селяни с тежка стъпка се отправят към нивите на работа. Над селата и стопанствата се вие дим. Пътници чакат на попътните спирки.
Към обед, като поглеждаме навън, виждаме две малки островърхи кули, възправени една до друга към небето. Приличат си като близнаци и колкото по ги наближаваме, стават все по-големи. Описвам ги на Б., а той казва, че това са камбанариите на Кьолнската катедрала; всички започваме да се прозяваме и протягаме и да прибираме чантите и чадърите си.
ПОЛОВИНАТА ОТ СЪБОТА, 24-ти, И ЕДНА ЧАСТ ОТ НЕДЕЛЯ, 25-и
Трудността да поддържам дневник. — Голямо миене. — Немското легло. — Кое е необичайното в него. — Навици и обноски на немската армия. — Основният недостатък на Б. — Кьолнската катедрала. — Мисли без думи. — Странен обичай.
Дневникът ми става все по-объркан. Причината за това е, че не живея тъй, както би трябвало да живее човек, който си води дневник. Би трябвало например да седна на бюрото си в единадесет часа вечерта и да запиша всичко, което ми се е случило през деня. Но в единадесет часа вечерта аз съм точно по средата на дълго пътуване с влак или току-що съм станал от сън, или тъкмо се готвя да легна да поспя няколко часа. Наистина лягаме си по най-необичайно време, щом ни попадне легло и имаме няколко свободни минути. Днес например успяхме да поспим чак следобеда и сега закусваме; не съм много сигурен дали сме вчера или утре и изобщо кой ден сме. Ето защо няма и да се опитвам да водя този дневник по общоприетия начин, а ще записвам по няколко реда, когато ми остане половин час, в който нямам какво друго да правя.