В пет часа сутринта (колко свежа, красива и благоуханна е земята в ранното утро! Ленивците, които се излежават в леглото до осем-девет часа, не могат дори да си представят каква голяма част от прелестта на деня губят. Само ние, ранобудните, можем истински да се насладим на красотата на природата) се отказах от по-нататъшни опити да заспя и се упътих към тоалетната в края на вагона, за да се измия.
Но как да се измиеш в това малко местенце? Тъкмо си натопиш ръцете и част от главата в легена и си напълно безпомощен да се защищаваш, когато стените на стаичката, кранът за вода, сапуниерката и разни други такива вероломни предмети, възползувайки се от твоята безпомощност, се надигнат изведнъж и те смушкат, колкото сила имат; речеш ли да избягаш от тях, тогава пък вратата се отваря и те шляпва изотзад. Аз обаче ако не друго, то поне успях да се намокря здравата, затова потърсих пешкир. Но пешкир нямаше. Ето в това вече е шегата. Железопътните власти подмамват пасажера със сапун, вода и леген и когато той целият се накваси, най-безцеремонно му откриват, че няма пешкир. Великолепно чувство за хумор, няма що!
Помислях си за носните кърпички в чантата, но за да се добера до тях, трябваше да мина покрай купета с дами, а в този си вид бях крайно иепредставителен. Така че се обърсах в един вестник, който случайно намерих в джоба си, но иска ви кажа, по-противно нещо от това да се бършеш във вестник, струва ми се, няма.
Когато се върнах в купето, събудих Б. и го убедих и той да отиде да се измие; и когато дочух откъм края на вагона ругатните му и разбрах, че и той вече е открил липсата иа пешкир, споменът за моята неволя постепенно се разсея. Колко са прави старите хора, дето казват, че като мислиш за нещастието на другите, забравяш своето!
По протежение на петдесет мили земята до Мюнхен е равна, затова не си струва и да я гледаш. Седиш и само напрягаш очи към хоризонта с нетърпеливото желание да зърнеш някакъв признок за наближаването на града.
А градът се крие ниско долу и прави всичко възможно, само и само да остане незабелязан. Откриваш го едва когато почти навлезеш в улиците му.
ПРОДЪЛЖЕНИЕТО НА СЪБОТА, 26-И
Търсим закуска. — Опреснявам своя немски. — Изкуството на жестовете. — Схватливостта на прима балерината. — Представление на английска пантомима в Пиренеите. — Печалните резултати от това представление. — Немският разговорник. — Ограничената му представа за нуждите и желанията на човека. — Неделя в Мюнхен. — Ханс и Гретхен. — Животът на висшите и низши класи. — Избата за бира.
В Мюнхен оставихме багажа си на гарата и тръпнахме да търсим закуска. Часът беше едва осем сутринта и естествено нито едно от големите кафенета не беше още отворено, но най-накрая след дълго обикаляне открихме един старомоден ресторант-градина, от който се носеше приятното ухание на кафе и пържен лук. Влязохме, настанихме се на една от малките масички под дърветата, взехме листата с менюто и повикахме келнера.
Аз се заех с поръчката. Явяваше ми се един чудесен случай да проверя познанията си по немски. Като начало поръчах кафе с кифли. С тази част от задачата си се справих лесно. През последните два дни толкова се бях упражнявал в това, че можех да поръчвам кафе с кифли не само за двама, ами за четиридесет души. След това потърсих в листата нещо по-вкусно и поръчах зелена салата. С доста голямо усилие успях да убедя келнера, че не искам варено зеле и най-накрая някак си му избих това идиотско хрумване от главата. И понеже все още имах малко немски думи в ума си, поръчах един омлет.
— Кажи му да го направи по-пикантен — рече Б., — иначе ще ни донесе нещо, пълно с мармелад и шоколаден крем. Нали им знаеш кухнята.
— Да, разбира се — отвърнах аз. — Да. Чакай да помисля. Как беше на немски пикантен?
— Пикантен ли? — замисли се Б. — Хм! Да! Да ме обесят, ако се сещам! Все я бъркам тази дума. Не, не, не мога да се сетя.
Аз също не можех да се сетя. Впрочем никога не съм я знаел. Опитахме се да му обясним на френски:
— Une omellete aux fines herbs. (Омлет с подправки (фр.). — Б. пр.)
Тъй като той очевидно не ни разбра, повторихме му го на развален английски. Кълчехме и преобръщахме нещастната дума „пикантен“, пресъздавахме я в такива чудати, в такива жални и нечовешки звуци, че дори сърцето на един дивак би се трогнало от това. Но този суров тевтонец оставаше безчувствен. Тогава опитахме паитомимата.