За да му угодя, запалих. Немската пура никак не ми е по вкуса. Б. казва, че не бивало да й се придирва много, като се имало пред вид, че струва само едно пени. Но аз не съм на неговото мнение; ако ще да ми ги продават дузината за едно пени, пак не мога да ги харесам. Добре сварени, те могат чудесно да минат за зеленчук, но ако речеш да ги пушиш, не си струват дори клечката кибрит, с която ще ги запалиш, особено пък, ако кибритът е немски. Немският кибрит е истинско произведение на изкуството. Зелена или пурпурночервена клечка с жълта главичка — и с пълно право може да претендира, че е най-красивият кибрит в Европа.
Докато бяхме в Германия, двамата с Б. изпушихме доста голямо количество пури от по едно пени и това, че останахме живи докрая, според мен е доказателство колко здрави и силни организми имаме. Мисля, че застрахователните дружества с пълно основание могат да възприемат немската пура като мерило за медицинско освидетелствуване. Въпрос: „Сте ли в момента и били ли сте досега с крепко здраве?“ Отговор: „Пушил съм немска пура и още съм жив.“ И застраховката ви е приета.
Към три часа отидохме на гарата и почнахме да търсим нашия влак. Претършувахме цялото място, но никъде не го намерихме. Централната гара в Мюнхен е една огромна сграда — истински лабиринт от коридори, пасажи и фоайета. По-лесно е да се загубиш в нея, отколкото да намериш нещо, което търсиш. Б. и аз, заедно и поотделно, се губихме двадесет и четири пъти. Цял половин час търчахме надолу-на-горе из гарата да се търсим. Изведнъж се намирахме, възкликвахме в един глас: „Къде по дяволите се загуби? Търсих те навсякъде. Моля те, не се отдалечавай повече от мене.“ И в следващия миг се загубвахме отново.
Но най-странното от всичко беше това, че всеки път, когато се изгубвахме, неизменно се срещахме отново пред вратата на бюфета за трета класа.
Накрая вратата на бюфета за трета класа ни стана нещо като „дом“ и ние трепвахме от радост, когато по време на уморителното скитане из чакални, отделения за изгубен багаж и коридори зървахме познатата ни вече медна дръжка да блести в далечината, защото знаехме, че там неизбежно ще се намерим.
Случваше се обаче известно време да не попаднем на нея, тогава отивахме при някой чиновник и го молехме да ни упъти: „Извинете, бихте ли ни казали най-краткия път до вратата на бюфета за трета класа?“
Когато часът стана три, а ние все още не бяхме намерили влака от 3:10, взехме сериозно да се тревожим и отидохме да направим справка.
— Влакът от три и десет за Обер-Амергау? — зачудиха се на гишето. — Та ние още не сме и помислили за него.
— Още не сте помислили за него! — възкликнахме ние възмутени. — Та вие спите ли? Часът е вече три и пет!
— Да, но три и пет следобед, а влакът от три и десет е нощен. Не виждате ли, че е отбелязан в разписанието с удебелени букви? Всички влакове, тръгващи между шест вечерта и шест сутринта, са отбелязани с удебелени букви, а дневните — с обикновени. Имате още много време. Наминете след вечеря.
Не вярвам да има друг човек в света, на когото повече да не му върви на разписания от мен. Не мисля, че това се дължи на глупост; ако се дължеше само на глупост, все понякога щях да улучвам точния влак. Трябва да е съдба.
Ако от четиридесет влака, които пътуват до някое място, където аз искам да отида, има един, който пътува „само в събота“, аз избирам да пътувам точно с него, но в петък. В събота сутрин ставам в шест, нагълтвам набързо закуската си и тичешком отивам да хвана обратния влак, който пътува всеки ден от седмицата „с изключение на събота“. В неприсъствен ден забравям, че е неприсъствен ден, отивам и чакам с часове на ветровития перон влакове, които не пътуват в неприсъствени дни.
Не ми стигат всички тези беди, но имам още и нещастието да притежавам едно коварно разписание „Бредшо“ за август 1887 година, от което не мога да се освободя. Всяко първо число от месеца отивам и си купувам ново разписание „Бредшо“. Какво става с него на втория ден от месеца, не знам. От този момент нататък повече не го виждам. Остава ми само да гадая каква може да е съдбата му. Но на негово място остава, само да ме заблуждава, разбира се, тази окаяна отрепка от 1887 г.
Три години се мъчих да се освободя от него, но то не желаеше да ме освободи от себе си. Хвърлял съм го през прозореца. То падаше на главите на хората, а те го вземаха, пооглаждаха го и го донасяха в къщи. Близките ми — хора от моята плът и кръв — им благодаряха и го прибираха обратно.
Веднъж го накъсах на парченца и изхвърлих парченцата в градината, но и там се намериха хора — хора, които при други обстоятелства не биха си мръднали пръста за мене, — които събраха парченцата, съшиха ги внимателно и разписанието, също като ново, се намери отново в кабинета ми.