Оказа се, че това разписание владее тайната на вечната младост. Другите разписания, които купувах, се превръщат за една седмица в жалки дрипи. А това книжле си остава все тъй свежо, ново и чистичко, каквото си беше в деня, когато ме подмами да го купя. Във външня му вид няма нищо, което да подсказва на случайния наблюдател, че това не е тозмесечният „Бредшо“. Очевидно неговата единствена цел в живота е да заблуждава хората, че е именно тозмесечен „Бредшо“.
Тази книжка подкопава моралните ми устои. Тя е виновна най-малко за десет процента от лошите и непристойни думи, които изричам всяка година. Подтиква ме към пиянство и комар. Непрекъснато се случва така, че трябва да чакам най-малко по два-три часа на някоя неприветлива провинциална гара. Изчитам всички обявления по перона, след това изпадам в безразсъдна ярост, втурвам се в хотела на гарата и започвам да играя билярд със съдържателя и да пия чаша след чаша уиски.
Възнамерявам да помоля близките си на погребението ми да сложат в ковчега и този „Бредшо“, за да мога да обясня на ангела, който ще мери греховете ми, как всъщност стоят нещата. Надявам се по този начин да получа опрощение поне на двадесет и пет на сто от злодеянията си.
Влакът от три и десет естествено беше твърде късен за нас. С него нямаше да стигнем в Обер-Амергау по-рано от девет часа сутринта. Имаше един друг влак в седем и тридесет (накарах Б. лично да направи справката за него), с който можехме да се доберем до селото по някое време през нощта, стига да ни осигуряха превоз от Оберау, най-близката железопътна станция.
Телеграфирахме съответно на агенцията „Кук“ в Обер-Амергау (забелязал съм, че когато сме си у дома, всички се надсмиваме над мистър Кук и над разни други джентълмени като него, които най-любезно уреждат пътуването на онези пътници, които сами не могат да си го уредят, но в момента, щом решим самите ние да тръгнем нанякъде из чужбина, тихомълком бързаме да ги помолим за услугите им) да ни изпратят кола да ни посрещне от влака. После отидохме в хотел да поспим малко до тръгването.
От Мюнхен до Оберау пътувахме много приятно. Минахме край красивото езеро Щарнберг тъкмо когато слънцето залязваше и обливаше с позлата селцата и вилите, разположени на брега. В това същото езеро Щарнберг, близо до разкошния си летен дворец, построен специално за него в тази красива долина, се удавил нещастният безумен Людвиг, последният крал на Бавария. Горкият крал! Съдбата му дала всичко, което може да направи човека щастлив, освен едно — способността да бъде щастлив. Съдбата има манията да уравновесява везните. Някога познавах едно ваксаджийче, което лъскаше обувки на ъгъла на Уестминстърския мост. Съдбата му отпускаше средно по шест пенса на ден, за да живее и да си доставя наслади. Но го беше надарила със способността да бъде щастливо и то по цял ден беше весело и засмяно. Можеше да си купи толкова наслада с едно пени, колкото според мен един състоятелен човек не може да купи дори и с десет лири. То не знаеше, че е бедно — както и крал Людвиг ме е знаел, че е богат, — по цял ден се смееше, подскачаше, работеше колото се може по-малко — ядеше, пиеше и играеше комар. За последен път го видях в болницата „Свети Томъс“. Довела го беше там пагубната му страст да върви по каменния парапет на Уестминстърския мост. А това, че бе попаднал в болница, според него беше истинско щастие. Гледали го като „писано яйце“ и му се искало да остане там колкото може по-дълго. Питах го дали не го боли, а то ми отвърна: „Да, сър, но само когато си помисля за това.“
Бедното дете! Живя като „писано яйце“ още само три дни и умря и както ми разказаха по-късно, до последния миг лицето му било озарено от усмивка. Едва ли е било на повече от дванадесет години, когато душата му го напусна. Животът му беше кратък, но затова пък щастлив.
И представете си, ако това малко ваксаджийче и злополучният Людвиг можеха да се сдружат и да поделят помежду си способността на ваксаджиичето да се радва на живота и всичко онова, което съдбата беше дала на краля, за да му носи радост, колко щастливи щяха да бъдат двамата и особено крал Людвиг. Тогава на него и през ум нямаше да му мине да се удави.
Животът щеше да му бъде скъп.
Но това нямаше да се понрави на Съдбата. Тя обича да се надсмива над хората, да превръща живота им в парадокс. На един тя свири възхитителни мелодии, като преди това се е погрижила да му отнеме слуха. На друг просвирва няколко дисхармонични, скрибуцащи звука на тенекиена свирка, а той си мисли, че това е омайна музика и започва да танцува.