Няколко години по-късно на същото това място, където крал Людвиг с презрение върнал обратно на боговете безполезния за него дар на живота, двама млади влюбени сложили край на разочарованията си. Разбрали, че не могат да се съединят в живота, те се съединили в смъртта. Тяхната история, описана на времето най-банално във всички вестници в света, прилича повече на някаква старя рейнска легенда, отколкото на действителна случка от прозаичния деветнадесети век.
Доколкото си спомням, той беше някакъв немски граф и както повечето немски графове — беден; а нейният баща, както обикновено постъпват бащите, когато някой безпаричен бъдещ зет поиска ръката на дъщеря им, отказал да даде съгласието си. Тогава графът заминал за чужбина, за да се опита да натрупа състояние. Отишъл в Америка и там преуспял. След година-две се върнал богат, за да открие обаче, че е закъснял. Любимата му, убедена от баща си, че той е умрял, склонила да се омъжи за някакъв богаташ. При съвременните възгледи за живота, разбира се, графът е трябвало да се задоволи с любовта на младата дама, като остави богатия й мъж да й плаща издръжката. Но тези млади хора, малко лекомислени, а може би и малко по-възвишени и чисти от повечето от нас, оскърбени от злорадния присмех, който ги чаобикалял отвсякъде, една бурна нощ отишли заедно до езерото и разтърсили Съдбата за миг, като превърнали зловещата й комедия в зловеща трагедия.
Скоро след като от погледа ни се загубиха спокойните води на Щарнберг, влакът навлезе в сумрака на планините и започна едно дълго лъкатушно изкачване сред скритите им гънки. От време на време край нас профучаваше като призрак някое селце, бялнало се на лунната светлина, сгушено в сянката на хълмовете; проблясваше тъмната, спокойна повърхност на някое езеро или разпенените води на планински поток, които се спускаха надолу като дълга бяла ивица и прорязваха нощния мрак.
Минахме през Драконовата долина, покрай Мурнау — малко градче, в което някога също са представяли мистерии и което до преди няколко години, когато железопътната линия е била продължена до Партенкирхен, е било най-близката станция до Обер-Амергау. Пътят от Мурнау до Амергау през планината Етал е доста стръмен — толкова стръмен наистина, че не много отдавна някакъв пълен пилигрим умрял от усилието да се изкачи по него. Изнежените граждани са принудени да пълзят нагоре редом със здравите планинци, защото на конете не им стигат сили да изтеглят след себе си нищо друго освен празните возила.
Всеки сезон европейският турист все повече и повече се изнежва и трудностите, а заедно с тях и удоволствието и интересът от пътуването все повече и повече намаляват. Не е далеч времето, когато този турист ще започне да пътува опакован с памук в собствената си дневна и ще бъде извеждан и разопакован, щом стигне на желаното място. Засега железницата го пренася през планината Етал до Оберау, а от това малко селце един лек и удобен път, не по-дълъг от пет или шест английски мили, го отвежда до долината Амер.
Беше среднощ, когато влакът ни стовари на глрата на Оберау. Сега тя беше по-оживена и шумна, отколкото дори в обедните часове на обикновени дни. Тълпи от туристи изпълваха малкия хотел и се питаха с недоумение, а не само те, ами и самият стопанин на хотела, къде ще се сместят всичките да спят. И с още по-голямо недоумение се питаха, макар че този въпрос очевидно не засягаше хотелиера — как ще стигнат в Обер-Амергау навреме за пиесата, която започваше точно в осем сутринта.
Някои срещу баснословни цени наемаха коли, които да дойдат да ги вземат в пет. Други, които не можеха да си осигурят превоз и смятаха да вървят пеш, даваха нареждане на уморените келнери да ги събудят в два и тридесет и поръчваха да им се приготви закуска точно за три и петнадесет.
За щастие ние веднага открихме нашия хазаин, който ни чакаше с една разнебитена кола, по външен вид нещо средно между римска колесница и инвалиден стол, запрегната с два силни и здрави коня. След оживена схватка между хазаина ни и една тълпа от двадесет и повече туристи, които уж по погрешка взеха колата ни за омнибус и се мъчеха да се покатерят вътре, тъй че едва не я събориха, ние се натоварихме в нея и потеглихме.
Все по-нагоре и по-нагоре се изкачвахме, все по-високо и по-високо се възправяха мрачните, окъпани в лунна светлина възвишения и все по-студен ставаше въздухът. През по-голямата част от пътя почти пълзяхме, конете, олюлявайки се, с мъка ни влачеха нагоре по стръмнината. Но кочияшът ни беше опитен и разнообразяваше монотонния им ход, като ги подкарваше в галоп по нанадолнището, което понякога следваше след някое много дълго и изморително изкачване. Това препускане беше така вълнуващо, че ние забравяхме всяка умора.