После — продължи той — можеш да опишеш търпението и издръжливостта на баварския селянин. Как тя или той вървят боси и гологлави в проливния дъжд, все едно, че само роси. Как по време на представлението играят и пеят, без да обръщат ни най-малко внимание на водата, която се излива отгоре им, напоява дрехите им, стича се по косите им и образува огромни локви по пода и как публиката от евтините открити места в театъра стои със същия стоицизъм и ги гледа, без на някой да му дойде на ум да си отвори чадъра, или как, ако на някой случайно му хрумне подобна мисъл, зрителите зад него бързо го принуждават да го прибере, като го смушкват с бастуните си.
Б. замълчава, за да запали угасналата си лула, и в този момент аз чувам как двете дами от съседната, стая продължават да сноват нагоре-надолу и да мърморят още по-силно. Имам чувството, че подслушват на вратата ни (стаите ни са съединени с врата); бих искал или да си легнат отново, или да излязат от стаята. Смущават ме.
— И след като напиша всички тези неща, за какво друго да пиша? — питам аз Б.
— След това ли? О, след това можеш да разправиш историята на самата мистерия. Коя е била причината да започнат да я играят…
— Безсмислено, толкова много хора вече са я разказали — възразявам пак аз.
— Толкова по-добре за теб — отвръща ми Б. — След като я е чувала от половин дузина други източници преди това, публиката още по-лесно ще повярва на твоя разказ. Разправи как по време на Тридесетгодишната война в Бавария избухнала страшна епидемия от чума, която опустошавала всеки град и село (като че ли армиите, които кръстосвали страната надлъж и нашир, плячкосвали каквото им попадне, сражавали се господ знае за какво, са били по-малка чума от тази). От всички планински селца единствено Обер-Амергау, благодарение на много строга карантина, се опазило от смъртоносния враг. Било изрично забранено да се излиза от селото, а още по-малко да се влиза.
Но една тъмна нощ Каспар Шухлер, жител на Обер-Амергау, който работел в поразеното от чумата съседно село Ешенлохе, пропълзял по корем покрай задрямалите стражи и се промъкнал до дома си да види жена си и децата си, за които копнеел от много дни наред. Постъпката му била егоистична и той, и съселяните му платили скъпо за това. Три дни след като се промъкнал в къщата си, той и цялото му семейство умрели, чумата се разбесувала из долината и нищо не можело да я спре.
Тогава хората дали обет, че ако чумата си отиде, всеки десет години ще представят по една мистерия. Чумата си отишла и оттогава обер-амергауци, спазвайки обещанието си, на всеки десет години подготвят по едно представление.
— А какво ще кажеш за самото представление? — попита ме Б.
— О, колкото до това, струва ми се, всеки, който го е видял, ще признае, че е истински образец на изкуството.
Двете жени отново ни шпионират през вратата. Сигурен съм в това. Постоянното шушукане от другата страна ме кара да се напрягам и ме разсейва. Накрая не се стърпявам и извиквам:
— Защо най-после не излязат оттам. Започват да ме нервират.
— О, не мисля, че има от какво да се тревожим — отвърна ми Б. — Това са две кротки стари жени, срещнах ги вчера по стълбите. Съвсем са безобидни.
— Откъде да знаеш. Тука сме сами. Почти цялото село е в театъра. Поне да бяхме взели едно куче при нас.
Но Б. ме успокои и аз продължих:
— Тези прости селяни представят на сцената образите на някои от най-големите фигури в човешката история, и то с такова достойнство и величавост, каквито може да се очакват само от самите първообрази. Тези планинци притежават някакво вродено благорсдство и вродена дарба.
— Да, те са родени актьори! — възкликна Б. възторжено. — Цялото село. И всички си живеят така спокойно и сговорно в тази малка долина. Просто да им завидиш.
В този момент на вратата, която ни отделяше от двете дами, силно се почука. Двамата с Б. се сепнахме, побледняхме и се спогледахме. Б. пръв дойде на себе си, с усилие успя да потисне тревогата в гласа си и спокойно попита:
— Да, какво има?
— Лежите ли още? — дочу се глас от другата страна на вратата.
— Да, защо? — отвърна Б.
— О, извинете, че ви безпокоим, но много ще ви бъдем благодарни, ако станете. Не можем да слезем долу, без да минем през вашата стая. Това е единствената врата. Чакаме вече от два часа, а влакът ни тръгва в три.
Господи боже! Ето защо тези две нещастни жени са се въртели около вратата, докато накрая едва не ни изкараха ума.