От Хайделберг отидохме в Дармщат. Там престояхме половин час. Защо първоначално възнамерявахме да останем по-дълго, и аз не знам. Дармщат е едно приятно малко градче за живеене, но крайно скучно и безинтересно за чужденеца. Обиколихме го набързо и веднага отидохме на гарата да проверим кога е следващият влак. Имахме късмет, че един тъкмо се канеше да тръгне, метнахме се в него и отпътувахме за Бон.
От Бон (откъдето направихме една-две екскурзии по Рейн и където изкачихме на колене двадесетте и пет „свещени стъпала“ — местните хора ги наричат така, но ние, след четиринадесетото, вече не ги наричахме никак) се върнахме в Кьолн. От Кьолн отидохме в Брюксел, от Брюксел в Ганд (където разгледахме още маса прочути картини). От Ганд пък отидохме в Брюж (където аз си доставих удоволствието да замеря с камък статуята на Симон Стевън, който бе увеличил и без това големите ми ученически неволи с това, че е измислил десетичната дроб). От Брюж дойдохме тук.
Изнамирането и оправянето с влаковете беше нещо ужасно. Аз оставих цялата работа на Б. и той от това отслабна с около десет-дванадесет килограма. Преди си мислех, че моят „Бредшо“ е прекалено костелив орех за човешкия интелект, но като го сравнявам с континенталните разписания, виждам, че той е цвете пред тях. Б. всяка сутрин сядаше с книжката пред себе си, хващаше с две ръце главата си и се мъчеше да я разгадае, без да полудее.
— Ето — казваше той. — Този влак е най-удобен за нас. Тръгва от Мюнхен в един и четиридесет и пет и стига в Хайделберг в четири — тъкмо навреме за чаша чай.
— Стига в Хайделберг в четири ли? — възкликвам аз. — И взема цялото разстояние за два часа и четвърт? Та на идване ние пътувахме цяла нощ!
— Ето, увери се сам — казваше той, сочейки ми разписанието. — Тръгва от Мюнхен в един и четиридесет и пет, пристига в Хайделберг в четири.
— Е, да — възразявам аз, поглеждайки през рамото му, — но не виждаш ли, че цифрата четири е написана удебелено? Това означава четири часът сутринта.
— Ох, да, разбира се — съгласява се Б. — Не бях забелязал. Да, разбира се. Всъщност не. Това е невъзможно. В такъв случай пътуването ще трае четиринадесет часа. А то не може да трае четиринадесет часа. Не може, разбира се. Те не са имали пред вид това четири да бъде удебелено, но при отпечатването то просто малко се е удебелило.
— И все пак не може да става въпрос за четири часа днес следобед — отново му възразявам аз, — а за четири утре следобед. Колко типично за немските влакове — да ти отнемат цял ден за една работа, която може да се свърши за шест часа!
Б. недоумява за миг, после възкликва:
— О, сега разбирам. Ама че съм глупав! Този влак, който стига в Хайделберг в четири, идва от Берлин.
Той изглежда много доволен от откритието си.
— Че за какво ни е на нас тогава? — питам го аз и той пак се оклюмва.
— Да, струва ми се, че наистина не ни е нужен — съгласява се приятелят ми. — Той, както изглежда, пътува директно от Берлин за Хайделберг, без изобщо да спира в Мюнхен. Е, добре, но къде тогава отива този от един и четиридесет и пет? Все трябва да отива някъде.
Минават още пет минути и той възкликва:
— Да го вземат дяволите този от един и четиридесет и пет! Та той не отива никъде. Тръгва от Мюнхен в един и четиридесет и пет и това е всичко. Но къде отива? Къде?
Очевидно никъде. Това, изглежда, е влак, който потегля от Мюнхен в един и четиридесет и пет и хуква нанякъде — без никой да го спира. Може би е някакъв млад, романтичен влак, който обича тайнственото. Не иска да каже къде отива. А може и сам да не знае. Просто тръгва да търси приключения. „Ще потегля точно в един и четиридесет и пет — казва си той — и ще вървя напред, без да му мисля, да видя къде ще стигна.“
Или пък може би е някой самонадеян, твърдоглав млад влак, който не приема напътствия и съвети. Началникът на движението го кара да отива в Петербург или в Париж. Старият побелял началник на гарата се мъчи да го убеди да отиде в Константинопол или дори в Ерусалим, ако това повече ще му хареса, увещава го да реши на всяка цена къде отива, предупреждава го за опасността, на която се излага младият влак, ако няма определена цел в живота. Присъединяват се и други влиятелни хора, които му говорят като на свое дете, молят го от уважение към тях да отиде в Камчатка или Тимбукту, или Америка, там, където смятат, че ще е най-добре за него. Но като виждат, че той не им обръща внимание, страшно му се ядосват и му казват, ако ще, да отиде дори още по-далече. Той обаче остава глух към всички съвети и молби.