„Оставете ме на мира — отвръща им той. — Аз зная къде отивам. Не се тревожете за мене, ами си гледайте вашата работа. Не желая някакви си изкуфели старци да ме учат какво да правя. Аз знам сам.“
Какво може да се очаква от такъв влаж? Естествено да стигне до лош край. Сигурно след време го разпознават някъде — износен, непривлекателен, самотен стар влак, скитащ се безцелно и безнадеждно в някаква далечна страна, спомняйки си с горчиво съжаление за онзи ден, когато, изпълнен с безразсъдна гордост и амбиция, е тръгнал от Мюнхен с лъснатия си парен котел точно в 1:45.
Б. се отчайва от този отчайващ и непоправим 1:45 и продължава да търси.
— Ей! Какво е това? — възкликва той. — Този ще ни свърши ли работа? Потегля от Мюнхен в четири, стига в Хайделберг в четири и петнадесет. Ама че бърза работа! Тук нещо не е в ред. Не може да бъде. Как ще стигнем от Мюнхен в Хайделберг за четвърт час? О, разбирам! Този влак от четири отива първо в Брюксел и оттам в Хайделберг. Пристига тук, както изглежда, в четири и петнадесет утре. Чудно ми е обаче защо заобикаля чак през Брюксел. Аха, май че спира за малко и в Прага. Да го вземат дяволите това разписание!
После Б. открива някакъв друг влак, който тръгва в 2:15, както му се струва на него, най-подходящ за нас. Откритието му го кара да изпадне във възторг.
— Ето, това е влак за нас, стари приятелю — казва ми той. — Великолепен влак наистина. Не спира никъде.
— А отива ли някъде? — питам го аз.
— Разбира се, че отива някъде — отвръща Б. с възмущение. — Това е експрес! Мюнхен — промърморва той и проследява с пръст в разписанието, — тръгва в два и петнадесет. Само първа и втора класа. Нюрнберг? Не, не спира в Нюрнберг. Вюрцбург? Не. Франкфурт, Страсбург? Също не. Кьолн, Антверпен, Кале? Добре де, но къде спира? Да го вземат дяволите, все някъде трябва да спре. Берлин, Париж, Брюксел, Копенхаген? И там не. За бога, това е друг влак, който също никъде не отива! Тръгва от Мюнхен в два и петнадесет, и толкоз.
Изглежда, че това е всеобщ навик на мюнхенските влакове — да потеглят безцелно. Очевидно единствената им цел е да се махнат от града. Не ги интересува къде ще отидат, какво ще стане с тях, нали веднъж са се измъкнали от Мюнхен!
— „За бога — казват си те, — веднъж да се откопчим от това място. Няма какво да се грижим къде ще отидем. Това ще го решим, щом сме вече навън. Да се махнем от Мюнхен, ето кое е важното.“
Б. вече е сериозно разтревожен и ми казва:
— Никога няма да можем да напуснем този град. Както виждаш, няма влакове, които да тръгват от Мюнхен и да пристигат някъде. Това е някакъв заговор да ни задържат тука, разбираш, нали? Никога няма да можем да си отидем. Никога вече няма да видим скъпата стара Англия отново!
Аз се опитвам да го ободря, като изказвам предположението, че това навярно е типичен за Бавария обичай — да предоставят местоназначението на влака на волята и желанието на пътуващите. Железопътните власти осигуряват влака и го пускат в 2:15. Тях не ги интересува къде ще отиде той. Това е въпрос, който пътниците решават помежду си. Пътниците наемат влака и го отвеждат със себе си и с това се приключва историята, що се касае до самите железопътни власти. Ако има някакво различие в желанията на пътниците, например един да нека да отиде в Испания, а друг да иска да си отиде в Русия, те без съмнение стигат до споразумение, като хвърлят ези-тура.
Б. обаче не се съгласява с моята теория и ми казва, че ще бъде по-добре да не говоря толкова много, като виждам колко е измъчен и притеснен.
Ето каква благодарност получавам за това, че исках да му помогна!
Той се мъчи нови пет минути над разписанието и след това открива някакъв влак, който стига до Хайделберг и по всичко личи, че е влак-образец. Единственият му недостатък се оказва само този, че не тръгва отникъде. Той сякаш попада в Хайделберг случайно и се установява там. Човек с право очаква, че внезапната му поява ще обезпокои хората от хайделбергската гара. Те не знаят какво да правят с него. Пазачът отива при началника на гарата и му казва:
— Извинете за безпокойството, сър, но на гарата се появи някакъв странен влак.
— Така ли? — отвръща изненадано началникът на гарата. — И откъде е дошъл?