При пътуването ни от Хайделберг за Дармщат, без да искаме, създадохме голямо вълнение на железопътните власти, когато те откриха, че пътуваме в експрес (те го наричат експрес, а той се тътри с двадесет мили в час, ако изобщо се накани да се раздвижи, и през всичкото време имаш чувството, че е полузаспал) с билети за пътнически влак. Спряха влака на следващата гара и Б. беше отведен от двама строго гледащи, обточени със сърмен галон железничаи, да изясни въпроса пред строго гледащия, об-очен със сърмен галон началник на гарата и трима строго гледащи, обточени със сърмен галон негови помощници. Сцената много напомняше на военнополеви съд. Разбрах, че приятелят ми е доста разтревожен, но външно се правеше на спокоен и смел. Когато слизаше на перона, ми извика едно весело „сбогом“ и ме помоли, ако се случи най-лошото, да го съобщя внимателно на майка му.
За щастие не се случи нищо лошо и той се върна в купето с неопетнено име, тъй като успял да изясни удовлетворително пред съда: първо — че той не е знаел, че билетите ни са за пътнически влак; второ — че той съвсем не знаел, че не пътуваме с пътнически влак; и, трето — че е готов да доплати разликата в цената.
По-късно съжали за третото. Струваше му се, че е могъл да ни спести тези разходи, ако се е направил, че не знае немски. По този повод ми разправи как преди три години, когато пътувал през Германия в едно купе с още трима души, железопътните власти ги спипали по същия начин, че пътуват в първа класа с билети за втора.
Защо правели това, Б. не можа много ясно да ми обясни. Каза, че доколкото си спомнял, кондукторът им бил казал да се качат в първокласен вагон, защото нямали време да отидат до второкласния, а пък и те не знаели, че не пътуват във второкласен. Да си призная, неговото обяснение ми се стори много неубедително.
Така или иначе, намирали се в първокласното купе, а кондукторът стоял на вратата, гледал възмутено второкласните им билети и чакал да чуе какво обяснение ще му дадат.
Единият от групата знаел съвсем малко немски, но много се гордеел с познанията си и обичал да ги показва. Затова той се заел да обясни случая на кондуктора и така добре се изразил на немски, че кондукторът не повярвал нито една негова дума.
Той можал също с известни усилия да разбере какво му казва кондукторът, а той му казвал, че трябва да плати осемнадесет марки. И той ги платил.
А другите трима, двамата от които знаели перфектно немски, никой не бил в състояние да принуди да разберат какво им се казва. Кондукторът цели десет минути крещял насреща им, а те само се усмихвали любезно и казвали, че искат да отидат в Хановер. Тогава той довел началника на гарата и началникът на гарата също цели десет минути им обяснявал, че ако не платят по осемнадесет марки всеки, то той ще се види принуден да ги подведе под съдебна отговорност. Тримата обаче само се усмихвали, кимали и настоявали, че искат да отидат в Хановер.
Тогава дошла някаква много важна и много сърдита личност с триъгълна шапка и редувайки се с началника на гарата и кондуктора, заобяснявала на Б. и двамата му приятели какво гласи законът по този въпрос.
Тримата служители вилнели, беснели, заплашвали и умолявали около четвърт час и повече, после се уморили, затръшнали вратата и си отишли, оставяйки държавата да загуби петдесет и четирите марки.
В сряда минахме немската граница и оттогава сме в Белгия.
Аз харесвам германците. Б. казва, че те не бивало да разбират това, защото щели да се възгордеят, но аз не мисля така. Сигурен съм, че притежават достатъчно здрав разум, за да не им се замаят главите от някакви похвали, независимо чии.
Б. казва също, че аз съм проявявал повече въображение, отколкото логика, като си съставям мнение за тези хора само от няколкодневното си пребиваване сред тях. Но аз от опит зная, че първите впечатления са най-верните.
Във всеки случай с мене е така. Обикновено стигам до най-точните си преценки и заключения, когато се ръководя от чувството си. Спра ли се да размисля — греша. Чувствата са ни дадели от рождение, а мислите си ги създаваме ние. И аз предпочитам да се доверявам на чувствата си.