Имах чувството, че корабът всеки момент се кани да си легне на дясната страна и да си поспи, но преди още да е опитал дали ще му е удобно това положение, или не, той вече променяше намерението си и решаваше, че сигурно ще му е по-добре на лявата. В момента, когато морякът се приближи до мене, корабът се мъчеше да се изправи на носа си, а преди да успеем да привършим разговора, той вече се беше отказал от този експеримент, макар малко да му оставаше да го изпълни, и очевидно се канеше изобщо да изскочи от водата.
И това те наричат „малко игрив“!
Тези моряци винаги говорят така, защото са много глупави и от нищо не разбират. Затова няма никакъв смисъл да им се сърдим.
Най-после успях малко да дремна, но не на леглото, което с толкова усилия бях си осигурил. Не бях готов да легна долу в задушния салон, дори някой да ми предложеше сто фунта стерлинги за това. Едно, че никой не ми ги предлагаше и, второ, никой не държеше да бъда там. Разбрах това по първото нещо, което ми се мярна пред очите, след като успях, вкопчен в перилото, да се смъкна долу: беше една обувка. Въздухът вътре гъмжеше от обувки. В помещението спяха шейсет души; по-точно, ако се вземе под внимание болшинството, би трябвало да кажа: мъчеха се да заспят — някои на леглата, някои на масите, а трети под масите. Един от тях беше заспал и хъркаше като хипопотам — хипопотам, който от простуда е прегракнал; останалите петдесет и девет стояха седнали и го замеряха с обувките си. Но откъде идваше хъркането, не можеше да се определи. От кой точно креват в това тъмно, зловонно помещение се носеше то, никой не можеше да каже. В един момент простенваше сякаш от бакборда, а в следващия миг прогърмяваше откъм щирборда. Така че всеки, който успееше да докопа някоя обувка, я запокитваше напосоки, като мълчаливо молеше провидението да я насочи правилно и тя да улучи желаната цел.
Минута-две погледах тази невероятна сцена, после се оттеглих отново на палубата, седнах върху едно навито на кълбо въже и заспах; след време ме събуди един моряк, който искаше да вземе въжето и да го запрати по главата на някакъв човечец, който не правеше никому нищо, просто си стоеше на кея на Остенде.
СЪБОТА, 24-ТИ
Пристигане в Остенде. — Кафе с кифли — Трудността да накараш френските келнери да разберат немски. — Преимуществото да притежаваш съвест, която не се буди много рано. — Низостта тържествува. — Честността вън! — Типичен английски скандал.
Не бях съвсем точен, като казах, че съм се събудил в Остенде. Не се събудих напълно, а само наполовина. Истински се събудих едва следобед. През целия път ст Остенде до Кьолн две трети от съществото ми спа, а една трета стоя полубудна.
В Остенде обаче се разсъних достатъчно, за да разбера, че сме пристигнали някъде, че трябва да намеря багажа си и Б. и да свърша още някоя и друга работа. Като допълнение към всичко това някъде в съзнанието ми се рееше странният и смътен инстинкт, че се намирам в близост с нещо за ядене и пиене. Този инстинкт никога не ме е лъгал и сега ме подтикна към действие.
Слязох бързо в салона и там намерих Б. Той ми се извини, че ме е оставил сам през цялата нощ. Напразно се безпокоеше. Нито за миг не бях тъгувал за него. Дори единствената жена, която обичах, да се беше намирала на кораба през тази нощ, щях да мълча като пън и да оставя да я забавлява всеки друг, който пожелаеше. Б. ми обясни, че срещнал някакъв свой приятел и двамата се разговорили надълго и нашироко. Този разговор, изглежда, доста го бе уморил.
В салона видях също и приказливия ни спътник от влака и неговия приятел. Нещастникът — имам пред вид приятеля — от снажен и здрав мъж се бе превърнал в истинска развалина. Само морската болест, дори в най-тежката си форма, едва ли би могла да причини такава промяна във външността му, след като само преди шест часа той се беше качил във влака на гара „Виктория“ здрав и бодър. Бъбривецът обаче изглеждаше свеж и весел и тъкмо разправяше историята на някаква крава.
Занесохме пътните си чанти в митницата и ги отворихме, а аз седнах върху моята и моментално заспах.
Събудих се от това, че някакъв човек, когото в първия момент взех за фелдмаршал и по силата на навика — някога бях доброволец — поздравих по военному, стоеше наведен над мен и сочеше мелодраматично чантата ми. Аз го уверих на най-цветист немски, че нямам какво да декларирам. Той явно не ме разбра, което ми се стори много странно, измъкна чантата изпод мен и ме остави да седя на пода. Аз обаче бях прекалено сънен, за да се възмутя.
След като прегледаха багажа ни, отидохме в бюфета. Интуицията ми не ме беше излъгала: там намерихме топло кафе, кифли и масло. Поръчах две кафета с мляко, хляб и масло. Направих поръчката на най-чистия немски език, който знаех, но тъй като никой не ме разбра, отидох и сам си взех нещата. Този метод спестява много недоразумения. Миг след това хората веднага разбират какво точно си искал да кажеш.